![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
И кошмарите.
През тези времена Парагон бе открил уникалните си способности. Можеше да отнема болката, кошмарите и дори лошите спомени. Не напълно, разбира се. Да отнеме всички спомени би означавало да направи момчето глупак. Но можеше да попие болката, както попиваше кръвта от нанесените му побоища. Можеше да притъпи агонията и да смекчи спомените му по краищата. Можеше да направи всичко това — за момчето. То настояваше да пази в тайна всичко, което отнемаше от него. Острото унижение и оскърбление, прорязващата болка, вцепененото смущение и изгарящата омраза, всичко стана притежание на Парагон, за да го пази завинаги скрито дълбоко в себе си. На Кенит остави единствено хладната решителност, че ще избяга, че ще остави всичко зад гърба си и че някой ден собствените му подвизи завинаги ще изличат от световната памет всякаква следа от Игрот. Някой ден, реши Кенит, щеше да възстанови всичко, което Игрот беше разрушил. Щеше да направи така, че да изглежда сякаш злият стар пират никога не беше съществувал. Никой нямаше дори да си спомня името му. Всичко, което Игрот някога бе омърсил, щеше да бъде скрито или смълчано.
Дори семейният жив кораб на Кенит.
Така се предполагаше, че трябва да стане.
Признанието разбуни стара болка, мятаща се като неподсигурен товар, който го удряше по време на буря.
Необятността на провала му го порази. Беше предал семейството си, беше предал последния верен член на кръвната си линия. Беше опитал да бъде предан, беше опитал да си остане мъртъв, но тогава бяха дошли змиите и бяха започнали да го мушкат и да душат около него, като му говореха без думи и го объркваха за това кой е и накъде трябва да насочи верността си. Бяха го изплашили, а в страха си бе забравил обещанията, дълга, бе забравил всичко, освен нуждата семейството му да го утеши и да му вдъхне увереност. И той се беше прибрал у дома. Беше се носил бавно през сезоните, следвайки благоприятни течения, докато не се бе завърнал — напълно изоставен, на бреговете на Бингтаун.
И всичко, което го бе сполетяло там, беше наказание за безверието му. Как можеше да изпитва гняв към Кенит? Не беше ли Парагон този, който пръв го беше предал? Някъде вътре в него се надигна дълбоко стенание. Той се вкопчи в застиналостта и безмълвието си като в щит.
Лекото потропване на тичащи крака по палубата му. Две тънки ръце на перилата му.
— Парагон? Какво не е наред?
Не можеше да ѝ каже. Тя нямаше да разбере, а и ако проговореше, само щеше да наруши обещанието си още повече. Той отпусна глава в шепите си и зарида — раменете му потръпваха, а ръцете му затрепериха.
— Ето, нали ти казах? Той е. — Гласовете дойдоха отдолу. Някой беше долу във водата, до носа и се взираше в него. Взираше се, надсмиваше се и се подиграваше. Скоро щяха да започнат да го замерват с неща. Умряла риба и изгнили плодове.
— Вие долу, стойте настрана от кораба ни! — предупреди ги Янтар с твърд глас. — Разкарайте лодката си надалеч оттук.
Те не ѝ обърнаха внимание.
— Ако това е корабът на Игрот, тогава къде е неговата звезда? — настоя друг глас. — Той я слагаше на всичко, което му принадлежеше.
Отдавна отминалият ужас от издълбаването на звездата върху гърдите му беше засенчен от спомена за хиляди намастилени иглени убождания, които втъкаваха същата емблема върху бедрото му. Започна да трепери. Всяка дъска в тялото му потръпваше. Спокойните води на лагуната се заплискаха в него.
— Парагон. Спокойно, успокой се. Всичко ще е наред. Не казвай нищо. — Янтар говореше забързано в опит да го успокои, но думите ѝ не можеха да заличат старата, остра болка.
— Звезда или не, знам, че съм прав. Знам го. — Мъжът в лодката под тях звучеше изключително самодоволно. — Насеченото лице го издава. Още повече че това е жив кораб, точно както съм чувал да се разказва в историите. Ей! Ей, корабе! Ти беше корабът на Игрот, нали?
Обидата от тази долна лъжа му дойде в повече. Твърде често бе хвърляна в лицето му, твърде често беше принуждаван да я изрича заради доброто на момчето. Никога вече. Никога!
— НЕ! — изврещя той. — Не съм аз! — Замахна към въздуха пред него с надеждата мъчителите да бяха в обсега му. — Никога не съм бил кораба на Игрот! Никога! Никога! Никога! — Крещя думата, докато тя не зазвънтя и в собствените му уши, удавяйки всяка друга лъжа. Отдолу, отгоре и вътре в себе си дочу объркани викове. Боси крака затрополиха по палубите му, но вече не го интересуваше. — Никога! Никога! Никога!