И се възправи сянка [bg]

Че вдигна поглед към дупката в покрива. Навън цареше полумрак и небето беше станало тъмновиолетово. В него се издигаха дебели стълбове дим, докато градът около тях гореше. Въздухът беше натежал от миризмата на пушек. Започваше да му люти на очите.

Дипломатите бяха някъде там, навън — обикаляха района. Усещаше присъствието им като слабо гъделичкане в пулсиращата си жлеза — подобно на сърбеж, който не може да почеше. Чувстваше това, откакто слънцето клонеше към залез, макар усещането да не се засилваше.

Какво чакат? — Че откри, че си задава този въпрос.

— Онези пожари се приближават — съобщи той на глас.

Кърл кимна и погледна ръката, но не и очите му. Двамата си играеха с пръстите на ръцете си.

Гледаше я влюбено. В това момиче, зад острия й ум и решителното поведение, се криеше нещо уязвимо.

— Трябва да вървим — каза той и я дръпна за ръката.

Кърл най-сетне погледна към него и той видя, че тя се подготвя за онова, което им предстои, за пътя, който трябва да извървят по улиците, ако искат да стигнат до безопасно място. Че й помогна да се изправи. Тя поднесе ръка към устата си и се закашля. Димът ставаше все по-гъст.

Двамата стояха и гледаха смаяно навън със зяпнала уста.

На север, през няколко улици, гореше цяла редица сгради. Линията на огъня пращеше, хвърляше искри и се издигаше все по-високо, докато поглъщаше стени и мебели и се разпростираше и върху съседните постройки. Вляво положението беше същото, а и една улица вдясно гореше. Двамата с Кърл сякаш се намираха в центъра на някакъв развихрил се огнен ад.

— Не разбирам — каза Кърл и поклати глава.

Че излезе през отвора и се изкачи на четири крака по наклонения покрив. Закашля се и закри устата си с ръка, докато гледаше на юг и очите му отразяваха пламъците.

— Вода — извика той надолу към Кърл. — Трябва да стигнем до най-близкото място с вода!