Деца от кръв и кости [bg]

— Кой ден сме? — прекъсвам Амари. — Колко време съм била в безсъзнание?

Амари и Тзеин се споглеждат. Стомахът ми се обръща с такава скорост, че сякаш пада чак в краката ми. Затова не мога да усетя магията си…

— Пропуснахме ли слънцестоенето?

Тзеин поглежда към земята, а Амари се смръщва. Когато отговаря, гласът й е тих шепот:

— Утре е.

Сърцето ми скача в гърлото и аз скривам глава в ръцете си. Как ще стигнем до острова? Как ще извърша ритуала? Въпреки че не усещам студенината на мъртвите, аз изричам заклинанието в ума си. Еми ауон ти о ти сун, ме ко пе йин ни они…

… накланяйки се, войникът завършва буквата А. Аз повръщам. Изкрещявам. Изкрещявам. Но болката не изчезва…

Усещам болка в дланите си и поглеждам надолу. Ноктите ми са издълбали червени полумесеци в собствената ми плът. Разтварям юмруци и избърсвам кръвта в леглото, молейки се никой да не види.

Опитвам заклинанието още веднъж, но от земята не се надигат никакви духове. Магията ми е изчезнала. И не знам как да си я върна.

Тази мисъл отваря огромна дупка в мен, празнина, която не бях чувствала още от Нападението. От момента, в който видях тате да се срива на улицата в Ибадан и разбрах, че нищо вече няма да е същото. Спомням си първото си заклинание в пясъчните дюни на Ибейджи, спомням си неземния приток на енергия, когато взех в ръцете си слънчевия камък и докоснах ръката на Оя. Болката, която ме пронизва, е по-остра от ножа, който наряза гърба ми.

Сякаш отново губя мама.

Амари сяда на ръба на леглото ми и оставя камъка. Иска ми се златните му вълни отново да ми заговорят.

— Какво ще правим?

Ако сме толкова близо до Оласимбо, Зариа е поне на три дни езда. Дори и да не бях изгубила магията си, няма да стигнем до Зариа навреме, да не говорим за плаването през морето.

Тзеин ме поглежда, сякаш съм го ударила през лицето.

— Ще бягаме. Ще намерим тате и ще се махнем от Ориша.

— Прав е — кима Амари. — Не искам да се оттегляме, но баща ми сигурно знае, че си жива. Щом не можем да стигнем до острова, трябва да отидем някъде, където ще сме в безопасност, и да се прегрупираме. Да намерим друг начин да се борим…

— За какво говорите, по дяволите?

Завъртам рязко глава, когато през отвора на палатката се втурва момче, едро почти колкото Тзеин. Въпреки че ми трябва малко време, аз си спомням белите кичури на състезателя, който веднъж се бе изправил срещу Тзеин на игрището за агбьон.

— Кеньон? — изричам въпросително.

Очите му се стрелват към мен, но в погледа му няма мили спомени.

— Радвам се, че реши да се събудиш.

— А аз се радвам, че си все същият глупак.

Той ме поглежда гневно и се обръща към Амари.

— Ти каза, че тя ще върне магията. А сега се опитвате да се измъкнете?

— Нямаме време — изкрещява Тзеин. — Ще ни трябват три дни да стигнем до Зариа…

— И само половин ден, ако се мине през Джимета! — вдига ръце във въздуха Кеньон.