Деца от кръв и кости [bg]

Глава седемдесет и втора

Зели

След часове път през горите, заобикалящи планината Оласимбо, на хоризонта се появява Джимета, остра и опасна като прочутите си жители. Нейните пясъчни скали и каменисти склонове са издадени над морето Локоджа. В основата на скалите се разбиват вълни, създавайки мелодия, която аз добре познавам. Въпреки че вълните се блъскат и реват като гръмотевици, само това, че отново съм близо до водата, ме успокоява.

— Помниш ли, когато искаше да живеем тук? — прошепва Тзеин и аз кимвам, усмихвайки се едва-едва. Хубаво е да чувствам нещо друго, да мисля за нещо друго, а не само за всички начини, по които може да се провалят плановете ни.

След Нападението настоявах да отидем в Джимета. Мислех, че беззаконието на това място ще ни осигури безопасност. Въпреки че бях чувала истории за наемниците и престъпниците, които се мотаят по улиците на града, в моите детски очи тази опасност бледнееше пред радостта да живея в град без стражи. Поне хората, които щяха да се опитват да ни убият тук, нямаше да носят знака на Ориша.

Докато минаваме край малките къщи, сгушени сред извисяващите се скали, аз се чудя колко различен можеше да е животът ни. Дървените врати и рамки на прозорците са издадени напред от скалите, сякаш са израсли от камъка. Окъпан в лунна светлина, градът на престъпниците изглежда почти спокоен. Можеше дори да го помисля за красив, ако не бяха наемниците, които се криеха зад всеки ъгъл.

Запазвам изражението на лицето си неутрално, докато минаваме покрай група мъже с маски, чудейки се какви са уменията им. От това, което съм чувала за Джимета, всички, край които минаваме, може да са от обикновени крадци до поръчкови убийци. Според слуховете единственият начин човек да се отърве от пазара за работници, е да намери наемник, който да го освободи. Те са единствените достатъчно смели и хитри, за да се изправят срещу армията и да останат живи.