Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Помолил си рамените да ни приютят тук.

Томас сви рамене.

— Сол по сърцето също ги помоли.

— Защо?

Долавяше във въпроса скрит смисъл, за който биха били нужни дълги словоизлияния. Още се вглеждаше в отражението й и виждаше спомена за горящо огромно дърво в очите й.

— Наистина ли мислиш, че би ти се паднал случай да си го върнеш на Гад? Или че е по силите ти да се възползваш от такъв случай? — Вдигна глава да погледне Питен. — Остави това на Морам и Протал. Можеш да разчиташ на тях.

— Разбира се.

Гласът й казваше по-ясно от думите, че за нея е немислимо да не се доверява на Владетелите.

— Тогава се заеми с това, което вече правиш. Погрижи се за Питен. Помисли какво ще преживее — още от същото, което вече сполетя и двама ви. Нуждае се от помощ.

Момчето се прозяваше, като че отдавна беше минало времето, когато трябва да заспи. Неочаквано отсече с тон на палач:

— Мразят те.

— И как да му помогна? — отвърна Лора предизвикателно. — Не си ли го наблюдавал? Нали виждаш как будува нощем? И как поглъща с очи луната? Не забеляза ли колко се наслаждава на вкуса на кръв? Той вече не е дете. — Говореше, сякаш момчето не беше до тях. Питен изобщо не се заслушваше. — Той е самото коварство, скрито в тялото на дете. Как да му помогна?

Томас пак си намокри лицето. Усещаше с тила си присъствието на Лора, докато си сапунисваше брадата. Накрая изсумтя:

— Опитай с ранихините. Той ги харесва.

Тя се пресегна покрай него да хване ръката на Питен и да го отведе. Томас въздъхна и опря ножа о бузата си. Не беше уверен в ръката си, представяше си как се порязва. Острието обаче се плъзгаше гладко, сякаш помнеше как Атиаран не пожела да му стори зло.

Докато се обръсне, отрядът се събра пред Човешкия дом. Томас побърза да отиде при тях, изплашен, че походът би могъл да продължи без него.

Всички нагласяха ремъците на седла и дисаги и скоро Томас стоеше до Дура. Учуди се — конете бяха загладили косъма и изглеждаха охранени и свежи, все едно рамените са се грижили за тях още от средата на пролетта. Онези мустанги на еомана, които доскоро бяха на края на силите си, ровеха с копита и тръскаха гриви нетърпеливо.

А и хората привидно бяха забравили накъде потеглят. Събраните Ратници се смееха. Старият Биринер се подхилваше и гълчеше рамените, че боравят непохватно с факлите, направени с лилианрил. Отнасяше се с тях като с разглезени деца и дори не се опитваше да прикрива с достолепие колко се забавлява. И Морам седеше засмян на гърба на Хинарил. Върховният владетел Протал стоеше с невъзмутимо спокойствие, отхвърлил състаряващите го опасения. Само стражите, които бяха възседнали своите ранихини, оставаха все така чужди на веселието.