Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Има едно нещо… — проточи Томас, загледан в каменния таван. — Приютете Лора и Питен.

Погледна към Лид — тя се бе засмяла до ушите.

— Лора е от старейшините в дървеното поселище — каза Томас разпалено. — Питен пък е малко дете. Понесоха такива злини, че заслужават малко милост.

Морам се намеси сговорчиво:

— Сол по сърцето вече говори с Покорните на гривата и те се съгласиха да се грижат за Лора и Питен.

Лид кимна.

— Такива повели се изпълняват лесно. Ако не бяха неспирните грижи за ранихините, щяхме да проспиваме дните си.

Все тъй усмихната, тя тръгна към огряната от слънцето поляна. Морам също се усмихваше.

— Изглеждаш… по-добре, Надвладетелю. Как се чувстваш?

Томас пак се вторачи в бокала.

— И Куаан ми зададе същия въпрос. Как да знам? През половината време напоследък ми е трудно да помня дори името си. Готов съм за път, ако за това ме питаш.

— Добре. Трябва да тръгнем час по-скоро. Приятно е да отдъхваме тук в безопасност, но е време да потеглим, ако искаме да си я осигурим и занапред. Ще наредя на Куаан и Тувор да се приготвят.

Но преди Владетелят да се обърне, Томас го спря:

— Кажи ми нещо. Всъщност защо дойдохме тук? Да, вече имаш ранихин… но загубихме четири-пет дни. Можехме да заобиколим Моринмос.

— Искаш да обсъдим тактиката ли? Смятаме, че се сдобиваме с предимство, като отиваме на неочаквани за Лигоча места и му даваме време да направи нещо след поражението си при дървеното поселище. Надяваме се да изпрати войска. Ако пристигнем прекалено рано, войската му може още да чака под Гръмовръх.

Томас не прие лесно правдоподобността на думите му.

— Ти бе намислил да дойдем тук дълго преди да ни нападнат при дървеното поселище. Още от начало искаше да дойдем. Държа да знам защо.

Морам срещна погледа му, без да се смути, но лицето на Владетеля се напрегна, като че не очакваше отговорът да допадне на Томас.

— Когато обмисляхме плановете си във Весел камък, аз видях, че това ще е за добро.

— Видял си?

— Аз съм ясновидец. Случва се… понякога.

— И?

— И се оказа, че познах.

Томас не беше готов да упорства с въпросите.

— Сигурно е забавно.

Но в закачката нямаше ехидство и Морам се засмя. След малко Томас можа да добави без помен от заяждане:

— Ще ми се да виждам по-често добър завършек. В тези времена доброто е оскъдно.

Владетелят отиде да подготви отряда за тръгване, а Сол по сърцето каза:

— Приятелю, има надежда за теб.

— Да бе… Великане, ако бях голям и силен като теб, винаги щеше да има надежда за мен.

— Защо? Вярваш, че надеждата е плод на силата?

— А не е ли? Откъде ще получиш надежда, ако не от силата? Ако греша… По дяволите! Мнозина прокажени се щурат объркани по света.