![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
— А как отсъждаш за силата? — попита Сол по сърцето с изненадваща настойчивост.
— Какво?
— Не ми харесва как говориш за прокажените. Къде остава ценността на силата, ако твоят враг е по-силен?
— Ти допускаш, че има някакъв враг? Мисля, че звучи малко опростено. Как бих искал… да прехвърля вината другиму — на враг, който ми е навредил. Но това не е нищо друго освен поредната форма на самоубийство. Да отбягвам отговорността, за да остана жив.
— Аха, жив — изсумтя Великанът. — Поразсъждавай още малко, Ковенант. Има ли силата каквато и да е ценност, ако не дава власт над смъртта? Ако в надеждата си се опреш на нещо по-незначително, може да те подлъже.
— Е, и?
— Властта над смъртта обаче е заблуда. Не може да има живот без смърт.
Томас признаваше този факт, но не очакваше подобен довод от Великана. Прииска му се да излезе на слънце.
— Сол по сърцето — промърмори той, докато ставаше, — ти пак си размишлявал. — Но Великанът го гледаше неотстъпчиво. — Добре де. Прав си. Я ми кажи тогава откъде, по дяволите, черпиш надежда?
И Сол по сърцето се изправи бавно. Надвисна над Томас с почти опряна в извития таван глава.
— От вярата.
— Твърде дълго си общувал с хората — ставаш припрян. „Вяра“ е прекалено кратка дума. Какво влагаш в нея?
Сол по сърцето тръгна навън, като заобикаляше цветята.
— Говоря за Владетелите. Помисли, Ковенант. Вярата е начин на живот. Те са се посветили изцяло в служба на Земята. И са положили Клетвата на мира — обвързали са се със задължение да крачат към Великата цел на живота си само по някои пътища и да изберат смъртта, вместо да се подчинят на разрушителните страсти, които заслепили Върховния владетел Кевин и причинили Оскверняването. Нима можеш да допуснеш, че Морам някога ще отстъпи пред отчаянието? В това е същността на Клетвата на мира. Нито ще се отчае, нито ще върши каквото му натрапва отчаянието — убийства, поругаване, разрушение. И никога няма да се обезсърчи, защото неговата служба на Земята го крепи. Служенето дава силата да служиш.
— Не е едно и също с надеждата.
Двамата излязоха на огряната от слънцето поляна. Томас наведе глава заради ярката светлина и зърна следите от мъха по туниката си. Изведнъж се озърна към пещерата. И зеленината там беше подредена така сред белите цветя, че да напомня за шарки от мъх по бял брокат.
Потисна пъшкането си и каза, сякаш изричаше неоспоримо правило:
— За да избегнеш отчаянието, нуждаеш се само от неизлечима тъпота или несломим инат.
— Не — възрази Сол по сърцето. — Владетелите не са тъпи. Я виж Земята!
Замахна с ръка, като че очакваше Томас да обхваща с поглед всичко от хоризонт до хоризонт.
Погледът на Томас не се зарея чак толкова, но поне примижа към равнините отвъд зелената поляна. Чу далечното свирене на стражите и цвиленето на препускащите ранихини. Почувства умилителната почуда у Усърдните в дома, които тутакси излязоха от пещерата — не ги свърташе да чакат вътре, докато се появят ранихините. След малко промърмори:
— С други думи, надеждата е в силата, на която служиш, не в самия теб. По дяволите, Великане… забравяш кой съм.
— Тъй ли?
— Пък и ти как стана такъв познавач на надеждата? Не виждам за какво има да се отчайваш.
— Няма ли? — Устните на Сол по сърцето се усмихваха, но очите изстинаха под надвисналите вежди, а белегът на челото му изпъкна. — Забрави ли, че се научих да мразя? Забрави ли… Да оставим това. Ами ако кажа, че служа на теб? Аз — Сол по сърцето Носен от пяната, Великан от Морска шир, пратеник на моя народ?
Томас чуваше отзвук във въпросите — досущ пращене на сцепени греди, причинено от силен вятър. Стресна се.
— Не говори като някакъв проклет мистик. Кажи нещо, което мога да разбера.
Сол по сърцето протегна ръка надолу и докосна гърдите му с коравия си показалец, сякаш отбелязваше място на зелената карта по бялата туника.
— Невернико, в твоите ръце е съдбата на Земята. Душегубеца се надигна срещу Владетелите тъкмо по времето, когато нашите мечти за дома се възродиха. Нужно ли е да ти обяснявам, че ти имаш властта да ни спасиш или да ни лишиш от надеждите, за да бъдем погубени редом с всичко друго на Земята?
— Що за ад! — възкликна Томас. — Колко пъти да ти повтарям, че съм прокажен? Всичко това е недоразумение. Гад си играе с нас.
Великанът отвърна простичко и тихо: