Отровни думи [bg]

— Накара ме да обещая да не казвам на никого — проговори русокосият мъж. Беше клюмнал, отпуснал ръце в скута си.

— Спазили сте обещанието си. Поне докато е бил жив. Но сега трябва да ни разкажете.

Без да продума, Оливие се пресегна и размести снимките. Поколеба се кратко на две от тях и поне веднъж смени реда им. Накрая на масата пред четиримата мъже лежеше историята на Отшелника.

Оливие заразказва. Слагаше длан върху всяка от снимките, докато говореше. Мекият му, почти хипнотизиращ глас изпълни пространството и Гамаш си представи убития човек отново жив. Видя го как седи в колибата си късно през нощта. От другата страна на трепкащия огън в камината бе единственият му посетител, който слушаше приказката за самонадеяност, наказание, любов. И предателство.

Гамаш се загледа във фигурките на селяните, които, щастливи в невежеството си, напускаха своите домове. А юношата тичаше напред, стиснал малкия вързоп, и ги приканваше да побързат. Към рая — така мислеха те. Но момчето знаеше истината. То бе откраднало съкровището на планината.

Още по-лошо.

Бе откраднало доверието на планината.

Сега всяка фигура, издялана от Отшелника, придобиваше смисъл. Мъже и жени чакаха на брега, защото бяха останали без земя. А приклекналият треперещ младеж бе останал без надежда.

В този момент пристигаше корабът, изпратен от боговете, които завиждат на планината.

Но зад хората продължаваше да дебне неизменно сянката. Заплахата от нещо невидимо, но съвсем истинско. Ужасяващата армия, която Планинския цар бе събрал. В нея маршируваха Ярост и Отмъщение и вещаеха катастрофа. Гняв поддържаше техния плам. Зад тях бе самата планина. Никой не можеше да я спре, никой не смееше да ѝ се противопостави.

Щеше да намери всички селяни, а покрай тях и младежа. Щеше да си върне откраднатото съкровище.

Докато армията напредваше, по пътя ѝ избухваха войни. Глад, наводнения и чума покосяваха хората. Армията носеше опустошение. Хаос бе начело и хаос оставаше след нея.

Бовоар слушаше. С ръка в джоба стискаше последния стих от поемата на Рут и усещаше как листчето се е навлажнило от попа му. Гледаше снимките на дърворезбите и виждаше щастливите в невежеството си селяни, които бавно претърпяваха промяна. Първо само усещаха, че нещо наближава, а после вече знаеха със сигурност.

Инспекторът изпитваше същия ужас като тях.

Най-накрая войните и гладът бяха достигнали до бреговете на Новия свят. Години наред бяха бушували край новия им дом, без да го докоснат. Но после…

Всички погледнаха последната снимка. На нея бяха скупчените селяни — изпосталяли, с опърпани, парцаливи дрехи. Гледаха нагоре. В очите им се четеше ужас.

Гледаха тях.

Гласът на Оливие секна. Историята прекъсна.

— Продължавайте — прошепна Гамаш.

— Това е всичко.

— Ами момчето? — попита Габри. — Вече го няма в скулптурите. Къде е отишло?