Отровни думи [bg]

— Bon Dieu, да не би да не си казвал на баща си за мен? — попита Габри.

— Казвал съм му, че съм с Габриел.

— Баща ви смята, че имате партньорка на име Габриела — намеси се Бовоар.

— Quoi?148 — повиши тон готвачът и впери ядосан поглед в Оливие. — Мисли ме за жена? Това значи… — Взря се в партньора си невярващо. — Няма представа, че си гей?

— Никога не съм му казвал.

— Може би не с думи, но със сигурност си го показал — заяви Габри и се обърна към Бовоар. — Почти на четирийсет, неженен, търговец на антикварни стоки. За бога, казвал ми е, че другите хлапета са играели на златотърсачи, а той се е интересувал от порцелановите фигурки на „Роял Доултън“. Колко гейско, а? — Отново се извърна към Оливие: — Имал си детска играчка фурна и сам си шиел костюмите си за Хелоуин.

— Не съм му казвал, нямам и намерение — сопна се собственикът на бистрото. — Не му влиза в работата.

— Ама че семейство — въздъхна Габри. — Всъщност си пасват идеално. Единият не иска да знае, а другият не иска да си признае.

Но Гамаш знаеше, че „не иска да си признае“ е меко казано. Ставаше въпрос за момченце с много тайни. Което е станало голямо момче с тайни. А после и мъж. Извади плик от чантата си и подреди седем снимки на масата пред Оливие. После разопакова дървените статуетки и също ги сложи на масата.

— В какъв ред са?

— Не си спомням в каква поредност ми ги е давал — отвърна русокосият мъж.

Главният инспектор го изгледа настоятелно и след малко проговори тихо:

— Не ви попитах това. А в какъв ред са. Знаете отговора, нали?

— Нямам представа какво имате предвид. — Оливие изглеждаше объркан.

Тогава Арман Гамаш направи нещо, което Бовоар рядко бе виждал. Стовари огромната си длан толкова рязко върху масата, че малките дървени фигурки подскочиха. Мъжете — също.

— Достатъчно! Стига толкова!

Очевидно не се шегуваше. Лицето му се вкамени и по него, сякаш грубо изсечени от лъжите и тайните, се появиха дълбоки бръчки.

— Имате ли изобщо представа колко сте загазили? — Гласът на детектива бе тих, напрегнат и с усилие излизаше от стегнатото му гърло. — Трябва веднага да спрете да лъжете. Ако има каквато и да е надежда за вас, тя е в истината. Длъжен сте да ни кажете истината. Веднага.

Гамаш разпери пръсти, сложи длан върху снимките и ги бутна към Оливие, който ги гледаше, вцепенен от ужас.

— Не знам — заекна той.

— За бога, Оливие, моля те! — обади се Габри.

От Гамаш струеше гняв. Гняв, яд и страх, че истинският убиец ще се изплъзне, прикрит от лъжите на друг човек. Ресторантьорът и главният инспектор не отместваха очи един от друг. Единият бе прекарал цял живот в погребване на тайни, а другият — в изравянето им.

Партньорите им наблюдаваха, разбираха каква битка се води, но не можеха да помогнат.

— Истината, Оливие — изхриптя детективът.

— Как разбрахте?

— Светът на чудесата. Нинстинтс, на островите Кралица Шарлота. Тотемните стълбове ми казаха.