Мозайка от убийства [bg]

Думите ми звучаха толкова разумно, че на Уайт нямаше да му е лесно да ми откаже.

— Заповядайте вътре — каза той.

Икономката отстъпи встрани и аз минах покрай нея, за да вляза в коридора. Пред мен стоеше Джон Уайт. Разпознах го веднага от погребението. Беше доста дребен мъж, слаб и строен, с незабележителна външност и много късо подстригана тъмна коса, която сякаш преливаше в наболата му брада. Беше облечен с пуловер с остро деколте, под който носеше риза. Открих, че ми е трудно да си го представя зад волана на онова „Ферари“. У него нямаше нищо агресивно.

— Да ви предложа ли кафе? — попита ме той.

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна.

Той кимна на икономката, която очакваше това и отиде да се погрижи за кафето.

— Заповядайте в дневната — каза ми той.

Двамата влязохме в просторна стая с изглед към градината зад къщата. Мебелите бяха модерни, а по стените имаше скъпи картини и други творби на изкуството — включително и една от онези работи с неоновите тръби на Трейси Емин. Забелязах и една снимка, на която се виждаха две привлекателни момичета — близначки. Дали бяха дъщерите му? Веднага ми бе станало ясно, че с изключение на икономката в къщата не живееше никой друг. Значи или семейството му беше някъде на път, или беше разведен. Подозирах, че е второто.

— Какво искате да знаете за Алан? — попита той.

Държеше се съвсем непринудено, но тази сутрин вече го бях проверила в „Гугъл“ и знаех, че срещу мен седеше човек, който беше управлявал не един, а два от най-успешните инвестиционни фондове на една голяма лондонска компания. Беше изградил репутацията си (и беше спечелил цяло състояние за инвеститорите си), като беше предвидил навреме последната финансова криза, а след това се беше оттеглил на четиридесет и пет годишна възраст с повече пари, отколкото някога можех да си мечтая да имам, ако изобщо си мечтаех за подобни неща. Въпреки това продължаваше да работи. Инвестираше милиони и печелеше още милиони — от паркинги, недвижими имоти и всякакви други неща. Беше от онези хора, които ми беше много лесно да не харесвам — в интерес на истината, онова „Ферари“ ме улесняваше допълнително, но въпреки това не изпитвах неприязън. Не знам защо. Може би заради онези оранжеви гумени ботуши.