Мозайка от убийства [bg]

Продължихме да си говорим за живота на Джеймс с Алан. Изпихме шампанското и бутилката вино след това. Другите семейства приключиха с вечерята и си тръгнаха, така че към девет вечерта в ресторанта останахме само ние. Останах с впечатлението, че Джеймс беше самотен. Защо един човек в края на двадесетте си години би се заточил на място като Фрамлингам? Истината беше, че той не беше имал друг избор. Връзката му с Алан беше определяла целия му живот и ако не друго, това беше достатъчна причина да поиска да й сложи край. Джеймс говореше съвсем спокойно с мен. Двамата бяхме станали приятели; може би заради онази първа цигара, а може би заради необичайните обстоятелства, които ни бяха събрали. Той започна да ми разказва за детството си.

— Отраснах във Вентнор — каза ми той. — На остров Уайт. Ненавиждах това място. Отначало си мислех, че го мразя, защото е остров, обграден от всички страни от морето. Но в действителност беше заради това, което представлявах аз. Мама и татко бяха от църквата на „Свидетелите на Йехова“ — колкото и налудничаво да ти звучи, това е самата истина. Мама обикаляше целия остров и раздаваше тяхното списание „Стражева кула“ от врата на врата.

Той помълча, преди да продължи:

— Знаеш ли коя беше най-голямата трагедия в живота й? Вратите на острова свършиха.

Проблемът на Джеймс не беше толкова в религията или дори патриархалната структура на семейството му (имаше двама по-големи братя). Проблемът му беше в това, че хомосексуалността се беше смятала за грях.

Аз разбрах какъв съм, когато бях на десет години — и живях в непрекъснат ужас от този факт, докато не навърших петнадесет — разказа ми той. — А най-лошото от всичко беше това, че нямаше на кого да разкажа. Никога не съм бил близък с братята си — според мен те разбираха, че съм различен от тях — а на остров Уайт сякаш всички още живееха в петдесетте години. Сега не е толкова зле — или поне така съм чувал. В Нюпорт има гей-барове, а по целия остров има места, на които могат да се събират хомосексуални мъже, но когато бях малък, а старейшините на църквата идваха у нас и прочие, се чувствах съвсем сам. А след това се запознах с едно друго момче от училище и двамата започнахме да се заиграваме, и тогава разбрах, че ще трябва да се махна оттам — защото, ако бях останал, щяха да ме хванат по долни гащи — съвсем буквално — и след това щяха да ме анатемосат, както правят Свидетелите на Йехова, когато се гневят на някого. Докато стане време за матурите, вече бях решил да стана актьор. Напуснах училище на шестнадесет години и успях да си намеря работа в театър „Шанклин“, като сценичен работник, но след две години се махнах от острова и пристигнах в Лондон. Мисля, че семейството ми нямаше нищо против да замина колкото може по-далеч от тях. Оттогава не съм се връщал.