Мозайка от убийства [bg]

След закуска си събрах багажа, платих за стаята и отидох с колата до „Аби Грейндж“, за да оставя ключовете на Джеймс. Беше странно усещане да видя къщата за последен път — както бях почти сигурна, че ще стане. Може би това се дължеше на сивото небе над Съфолк, но ми се струваше, че от самата къща се излъчваше скръб — сякаш по някакъв начин беше доловила не само смъртта на досегашния си собственик, но и факта, че неговият наследник вече не я искаше. Почти не успявах да се принудя да вдигна очи към кулата, която вече ми се струваше мрачна и заплашителна. През главата ми мина мисълта, че ако на света изобщо съществува постройка, орисана да бъде обитавана от духове, това беше тя. Някой ден, в не толкова далечното бъдеще, новият собственик щеше внезапно да се събуди посред нощ, изтръгнат от съня от крясък, понесен от вятъра и последван от мекия, тежък удар на тяло в тревата. Джеймс имаше пълното право да реши да се махне оттук.

Помислих си да звънна на вратата, но се отказах. Джеймс сигурно беше още в леглото — но и без това имаше вероятност снощи да ми е казал повече, отколкото е възнамерявал, подтикван от алкохола. Беше по-добре да избегнем угризенията на следващата сутрин.

Имах уговорена среща в Ипсуич. Клеър Дженкинс беше удържала на думата си и беше уговорила старши инспектор Лок да се срещне с мен — не в полицейското управление, а в едно кафене от веригата „Старбъкс“ до киното. Бях получила текстово съобщение с инструкции. Единадесет часа. Той щеше да ми отдели петнадесет минути. Имах достатъчно време да стигна дотам, но първо ми се искаше да посетя съседната къща. Бях видяла Джон Уайт на погребението, с оранжевите му гумени ботуши, но все още не бяхме имали възможност да поговорим. Джеймс беше споменал, че Алан се е скарал с него, и той се беше появил като герой в „Мозайка от убийства“. Исках да науча повече за него. Беше неделя, така че имаше голяма вероятност да го открия у дома, затова пуснах ключовете на Джеймс в пощенската кутия и продължих натам с колата.