Мозайка от убийства [bg]

Той издуха дима и се загледа във въгленчето на цигарата си.

— Алан обичаше да ме гледа как пуша — каза ми той. — След като правехме секс, аз изпушвах по една цигара, гол, и той ме гледаше. Съжалявам, че го разочаровах.

— Как стана това? — попитах го аз.

— Започна да ми омръзва. Той си имаше книгите и писането, а на мен ми беше скучно само да седя във Фрамлингам. Все пак бях с повече от двадесет години по-млад от него, нали разбираш? Там нямаше нищо за мен. Затова започнах да идвам до Лондон. Казвах му, че гостувам на приятели, но Алан знаеше какво правя. Беше очевидно. Започнахме да се караме за това, но аз не исках да престана, и в крайна сметка той ме изгони — даде ми един месец да си събера нещата. Когато се запознахме с теб, след два дни щях да остана на улицата. Донякъде се бях надявал да се сдобрим, но в действителност се радвах, че всичко свършва. Парите му не ме интересуваха. Когато ни гледаха заедно, хората винаги си мислеха, че не ме интересува нищо друго, но не беше така. Аз бях с Алан заради него самия.

Двамата влязохме обратно в ресторанта и Джеймс поръча няколко уискита, докато ми разказваше плановете си за бъдещето — беше забравил, че вече ми е разказвал за тях. Смяташе първо да замине някъде на почивка — някъде, където е много топло. След това щеше да се опита отново да започне да работи като актьор.

— Може би дори ще завърша академията. Вече мога да си го позволя.

Въпреки онова, което ми беше разказал за Алан, вече беше започнал нова връзка — този път с млад мъж на възраст, много по-близо до неговата. Не знам защо, но докато го гледах срещу себе си, с дългата чуплива коса и очите му, замъглени от алкохола, изведнъж ме обзе чувството, че тази история няма да завърши добре за него. Беше необичайна мисъл, но може би и той беше имал нужда от Алан Конуей, точно както Джеймс Фрейзър беше имал нужда от Атикус Тип. За него в историята не беше отредено друго място.

Беше дошъл с кола, но аз не му позволих да се прибере у дома с нея, въпреки че трябваше да шофира само една миля. Чувствах се като застаряваща леля, но му конфискувах ключовете и помолих да му извикат такси от хотела.

— Мога да остана да пренощувам тук — каза ми той. — Мога да си платя стаята. Мога да си платя целия хотел.

Това бяха последните думи, които ми каза, преди да си тръгне — с несигурни крачки в нощта.