Мозайка от убийства [bg]

Имаше ли значение всичко това? Ами всъщност да. Всичко това ме озадачаваше.

Имената на героите са важни. Познавам писатели, които използват имената на свои приятели, а други се обръщат към речниците: чувала съм за имена, извадени от „Оксфордски речник на цитатите“ и „Биографична енциклопедия Кеймбридж“. Какво се очаква от едно добре избрано име в литературата? Тайната често е в простотата. Джеймс Бонд не е станал това, което е, благодарение на име с прекалено много срички. От друга страна, името на един герой много често е първото нещо, което научавате за него — и според мен помага, ако му приляга, ако звучи подходящо за него. Имената на инспекторите Ребус и Море са много добри примери за това. И двете имена означават някакъв вид код, а ролята на детектива по същество е да декодира уликите и наличната информация — така че имената им казват за тях почти всичко, което трябва да се знае. Писателите от деветнадесети век, като например Чарлс Дикенс, са направили още една крачка напред в развитието на тази идея. Кой би искал да бъде ученик на Уакфорд Скуиърс, възпитаник на господин Бъмбъл или брачен партньор на Джери Крънчър? Но имената на тези герои са гротескна карикатура. Когато е създавал герои и героини, за които е важно да докоснат читателя, Дикенс е бил по-сдържан.

Понякога писателите се натъкват на легендарни имена почти по случайност. Най-известният пример за това са Шеринфорд Холмс и Ормънд Сакър. Човек не може да не се запита дали щяха да постигнат същия световен успех, ако Артър Конан Дойл не беше размислил и не беше заменил тези имена с Шерлок Холмс и доктор Джон Уотсън. Аз съм виждала с очите си ръкописа, в който е нанесена поправката: с един замах на писалката е създадена литературна история. И в този ход на мисли, дали Панзи О’Хара щеше да възпламени целия свят по същия начин, по който го направи Скарлет, след като Маргарет Мичъл е променила името на главната героиня в „Отнесени от вихъра“, малко преди книгата да влезе в печатницата? Имената притежават своя собствена сила, с която се запечатват в съзнанието ни. Питър Пан, Люк Скайуокър, Джак Ричър, Фейгин, Шайлок, Мориарти… нима можем да си представим тези герои да носят друго име?

В крайна сметка искам да кажа, че името и героят са вплетени един в друг. Връзката им представлява нещо повече от обикновен сбор на отделни части. Но в случая с „Мозайка от убийства“ — и всички останали книги, които беше написал Алан Конуей и бях редактирала аз — не беше така. С това, че беше превърнал всичките си герои в птици или метростанции (или, както беше в „Атикус Тип се заема със случая“, в различни производители на писалки), той ги беше омаловажил — ас това, на свой ред, ги беше унижил. Може би с това твърдение стигам твърде далеч. Все пак неговите криминални романи никога не са били писани с амбицията да бъдат нещо повече от забавление. Но това издаваше определено нехайство, едва ли не високомерно отвращение към собствената му работа, а подобно отношение ме караше да се чувствам потисната. Освен това съжалявах, че не съм го забелязала по-рано.