Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Мили, много е жестоко — почти простена иксианката.

— Една от постоянните ти слабости, Дънкан, е твоята склонност към истерия — невъзмутимо каза Монео. — Предупреждавам те, че подхранвано от нея, невежеството вирее отлично. Гените ти дават сила и не ти е трудно да внушаваш чувства на някои от Говорещите с риби, но за водач не те бива.

— Не се опитвай да ме ядосаш — предупреди Айдахо. — Знам и други прийоми, освен прякото нападение, така че не ме предизвиквай твърде много.

Хви се опита да улови ръката му, но той се отдръпна.

— Знам също за какво ме бива, както и мястото си — продължи голата. — Аз съм полезен последовател. Мога да нося бойното знаме на атреидите. Зелено и черно кичат гърба ми!

— Службата на по-нисък пост поддържа силата, но раздува истеричните забежки — отбеляза икономът. — А изкуството на атреидите е в умението да се управлява без истерия; и да се поема отговорност за начина, по който се използва властта.

Айдахо рязко се оттласна и се изправи.

— Кога проклетият ти Бог-Император — почти кресна той — е носил отговорност за каквото и да е?

Монео погледна надолу към разхвърляната маса и отвърна, без да вдига глава:

— Отговорен е за онова, което е направил със себе си.

После мрачно впи поглед в лицето на другия и добави:

— Дънкан, а на теб няма да ти стиска дори само да научиш какво е сторил!

— Ти успя ли да устискаш? — подигра го Айдахо.

— Когато гневът ме превзе без остатък, той го забеляза и каза: „Как се осмеляваш да се дразниш и обиждаш от мен?“ И точно тогава — преглътна Монео — ме накара да погледна в ужаса, дето сам бе видял… — Очите на иконома внезапно се наляха със сълзи. — Оставаше ми само да бъда безкрайно доволен, че не ми се е налагало да взимам неговото решение… Както и да приема с доволство факта, че съм последовател.

— Успях да стигна до същото прозрение — прошепна Хви.

— Знаеш ли вече? — попита я Монео.

— Да, макар и да не го видях — отвърна тя.

Икономът тихо каза:

— Тогава за малко да умра. Аз… — силно потръпна и вдигна поглед към Айдахо, преди да промълви: — Не трябва да…

— Вървете всички по дяволите! — изръмжа голата, рязко се обърна и излетя от стаята.

Хви се втурна след него; лицето й беше покрито с маската на страданието.

— О, Дънкан… — прошепна тя.

— Нали сама виждаш? — рече икономът. — Сбърка. Нито ти, нито Говорещите с риби успяхте да го промените към добро. Точно обратното — помагате за по-скорошното му унищожаване.

Иксианката отчаяно се обърна към Монео:

— Не ще го видя вече — промълви тя.

Обратният път на Айдахо до жилището му се превърна в едно от най-трудните неща, за които имаше спомен. Опитваше се да си представи, че лицето му е неподвижна маска от металопласт, зад която е скрито бушуващото в него вълнение. Никоя от стражите не биваше да зърне мъката му. Криеше я, защото не знаеше, че повечето от тях имат съвсем вярна представа за емоционалните му състояния. Бяха участвали в брифингите за Дънкановците и можеха да разчитат всеки техен израз.