Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Младата пратеничка се изкашля, за да върне замисления Айдахо към действителността.

— Какво да кажа на Монео? — попита тя.

Голата се взра в лицето й.

— Би ли пожелала да те забременя?

— Командире!

Никак не бе трудно да се разбере, че е шокирана не толкова от предложението, колкото от нелогичното му поднасяне.

— О, да — каза той, — Монео. Наистина, какво ще правим е този иконом?

— Командире, той очаква Вашия отговор.

— А има ли някакъв смисъл да му го давам?

— Настоя да Ви уведомя, че иска да разговаря и да се посъветва едновременно с Вас и лейди Хви.

Айдахо долови в себе си неясно защо пробудило се чувство на интерес.

— И Хви ли ще бъде при него?

— Повикана е, командире — кимна пратеничката. После, след кратка пауза, запита: — Ще поиска ли командирът да го посетя по-късно вечерта?

— Не. Благодаря ти все пак. Реших друго.

Забеляза как тя умело прикри разочарованието си зад сковано-официален въпрос:

— Да предам ли, че ще отидете при Монео?

— Направи го — отпрати я с махване на ръка.

След като си отиде, той прецени възможността да не се отзове на повикването. Любопитството му вече беше разбудено. Монео иска да разговаря с него в присъствието на Хви. Защо? Да не мисли, че веднага ще хукне? Айдахо преглътна. Щом си спомнеше за иксианката, усещаше странна празнота в гърдите си. Не би могъл да пренебрегне смисъла на този факт. Явно нещо силно го бе привързало към нея.

Той се изправи; мускулите му бяха изтръпнали от дългото бездействие. Трябваше да ги пораздвижи. Излезе в коридора и без да обръща внимание на любопитните погледи на гвардейките, покрай които минаваше, се остави на силата, подтикваща го към работната стая на Монео. Хви бе вече там, когато голата влезе в стаята. Намираше се от другата страна на разхвърляната маса срещу майордома, седнала с кръстосани крака върху сивата възглавница. Успя само да зърне, че е облечена в дълга кафява рокля с обшит със сърма зелен колан, когато тя се обърна и… вече не виждаше нищо друго освен лицето й. Устните на иксианката беззвучно произнесоха името му.

И тя е чула — помисли Айдахо.

Странно, но това му вдъхна увереност. Мислите от днешния ден започнаха да приемат нови форми в съзнанието му.

— Дънкан, моля те да седнеш — рече Монео.

Посочи към възглавница до Хви. В гласа му се прокрадваше нещо колебливо и несигурно, смесено с любопитство; малцина освен Лито го бяха чували да говори с подобен тон. Погледът му беше сведен надолу към бъркотията върху масата. Слънчевата светлина на късния следобед хвърляше паяжинообразна плетеница върху безпорядъка, преминавайки през позлатено преспапие, изработено претенциозно като плодно дърво от скъпоценен камък, което пък бе покачено върху планина от пламнал кристал.