Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Скалата излъчваше последните остатъци от хладината на пустинното утро. Студът изсушаваше допълнително въздуха, правейки го по-приятен за него. Ако я нямаше Сиона, той щеше да продължи, но спътничката му очевидно бе изтощена. Облегна се още веднъж на него, когато слезе от големия камък; измина почти минута, преди да си даде сметка, че е допряла ухо до тялото му и слуша.

— Какво чуваш? — попита той.

— Отвътре бучи — отговори тя сънено.

— Огънят никога не угасва докрай.

Думите му изглежда я заинтересуваха. Сиона се отблъсна от неговото тяло, заобиколи го и застана пред лицето му, преди да запита:

— Какъв огън?

— Във всяка живинка има огън — у някои той е бавен, при други бърз. Моят е от най-буйните.

Младата жена потръпна от утринния хлад.

— Значи, сега не ти е студено, така ли?

— Не, но виждам, че на теб ти е студено.

Той отдръпна назад лицето си в качулката; в една от дъгите на челния дял от туловището му се появи малка вдлъбнатина.

— Почти като хамак — каза Лито, сочейки я с поглед. — Ако се сгушиш там, ще ти бъде по-топло.

Тя прие поканата без никакво колебание.

Въпреки че очакваше подобна реакция, той се трогна от доверието й. Наложи се да се пребори с чувството на състрадание, много по-силно от всичко, познато му преди срещата с Хви. И въпреки това си каза, че няма никакво място за състрадание и жал. Поведението на Сиона говореше, че тя по всяка вероятност ще умре тук.

Трябваше да се подготви за това разочарование.

Жената покри с ръка лицето си, затвори очи и заспа.