Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Изтощен, останал без дъх и плувнал в пот, Оба не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се в ръцете на войниците и се остави на тъмнината да го погълне.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАМАЯН ОТ МЪКА, Фридрих се облегна на лопатата и се смъкна на колене. Отпуснат назад на пети, остави инструмента да изтропа на заледената земя. Студеният вятър рошеше косата му, дългите треви около прясно обърнатото парче земя бяха побеснели.
Светът му се бе превърнал в пепел.
Мъката замъгляваше всичко наоколо, съзнанието му не можеше да се концентрира върху каквото и да било.
От устните му се изтръгна стон. Притесняваше се, че не е постъпил правилно. Тук беше студено. Притесняваше се, че на Алтея може да и е студено. Фридрих не искаше да и е студено.
Но нали имаше и слънчице. Алтея обичаше слънчевата светлина. Все повтаряше, че обожава, когато слънцето топли лицето и. Въпреки душната жега в блатото слънцето рядко пробиваше под гъстата растителност. Почти не достигаше до нейния затвор.
Но за Фридрих косата и бе по-прекрасна и от най-искрящата слънчева светлина. Алтея винаги го сгълчаваше да не изпада в сантименталности, но ако Фридрих пропуснеше да го спомене в продължение на няколко дни, го запитваше с най-невинно изражение дали косата и е вчесана и дали изглежда достатъчно добре за посетителите, дошли да им направи предсказание. Успяваше да си докара най-невинната физиономия на света. И тогава Фридрих я уверяваше, че косата и е по-красива от слънчева светлина. А Алтея се изчервяваше като девойка и отронваше едно: „О, Фридрих.“ За него слънцето никога повече нямаше да изгрее. Обмисли нещата и реши, че за нея ще е най-добре да бъде погребана тук, на ливадата, извън блатото. След като не успя да я изведе от това ужасно място приживе, може поне да го стори сега. Слънчевата ливада беше далеч по-добро място за вечна почивка от предишния и затвор.
Какво не би дал да можеше да я изведе преди, да и покаже отново чудните места по света, да я види да се смее безгрижна на слънцето. Бе невъзможно. За всеки друг, включително за Фридрих, единствено пътеката пред къщата беше безопасна. Нямаше друг начин да се премине покрай страховитите създания, родени от силата и. Алтея не можеше да мине през тях.
Фридрих знаеше, че ужасните последствия за всеки, дръзнал да се отклони от пътеката, не бяха празни заплахи. През годините се бе случвало на няколко пъти невнимателен или самонадеян пътник да свърне встрани или да се опита да мине отзад, откъдето дори Фридрих не минаваше. За Алтея бе мъчително да знае, че силата и е унищожила невинни хора. Как е успяла Дженсън да премине по задната пътека през блатото, това дори Алтея нямаше представа.
В последния и път Фридрих отнесе Алтея именно през задната пътека — като символ на възвърнатата и свобода.
Чудовищата ги нямаше. Жена му вече беше при добрите духове.
А той остана сам.
Клюмна напред и зарида над пресния и гроб. Светът изведнъж остана пусто, самотно и мъртво място. Пръстите му се заровиха в студената земя, погълнала любимата му. Изпита смазваща вина, че не е бил при нея, за да я защити. Беше сигурен, че ако си бе у дома, Алтея щеше да е още жива. Само това искаше — Алтея да е жива. Алтея да се върне. Алтея да е при него.
Винаги с радост се прибираше у дома, бързаше да и разкаже какво е видял, до най-незначителните подробности — птиче, спуснало се над полето, дърво, чиито листа проблясват на слънцето, път, виещ се като огромна панделка през хълмовете, — всичко, което би докарало поне частица от света в нейния затвор.
В началото Фридрих не говореше за външния свят. Мислеше си, че като и разказва за нещата извън блатото, за онова, което тя никога повече нямаше да може да види, Алтея ще се чувства още по-изолирана от света, болката и ще е още по-непоносима. Тя му се усмихна с онази своя специална усмивка и каза, че иска от него да и разказва с най-големи подробности за всичко видяно, тъй като по този начин ще може да се опълчи срещу волята на Мрачния Рал да я затвори в блатото. Фридрих беше нейните очи и чрез него тя можеше да избяга от затвора си. Благодарение на неговите описания въображението и отлиташе надалеч. Така той и помагаше да отхвърли волята на злия си мъчител никога повече да не види света.
Той се научи да се радва, че излиза от блатото, въпреки че Алтея оставаше. Никога не бе сигурен кой на кого помага. Алтея си беше такава — винаги го караше да мисли, че той прави нещо за нея, докато всъщност тя му помагаше да изживее живота си по най-добрия възможен начин.