Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Не мислиш ли, че не си в състояние да…
— О, не! — бързо я поправи Авелин и се разсмя, макар да бе очевидно, че изпитва ужасни болки. — Не физически, не, не. Имах предвид духовно сливане.
Джил неволно се отдръпна и го изгледа заинтригувано. Физическото единение за нея беше немислимо — нито с Авелин, нито с Конър, нито с когото и да било! Ала тези загадъчни приказки за духовно сливане като че ли не звучаха толкова страшно.
— Направи каквото трябва — съгласи се тя.
Авелин дълго я гледа, най-сетне кимна и като затвори очи, поде тих напев, отдавайки се на магията на хематита. Джил също затвори очи и се вслуша в заклинанието му.
Много скоро вече не го чуваше, а го усещаше, сякаш думите излизаха от собствената й уста. И тогава почувства нахлуването, усети как духът на Авелин се мъчи да проникне в тялото й.
Опита се да прекърши подсъзнателната си съпротива, повтаряйки си, че ако не го стори, монахът ще умре, напомняйки си, че му вярва, че той й е приятел, че мисли като нея и споделя ценностите й.
Впрегна цялата си воля, за да го допусне, да му позволи да се слее с нея.
После закрещя — безмълвно, а може би и на глас, вече и сама не знаеше. Авелин беше близо, толкова близо. Прекалено близо. Двамата бяха едно. В съзнанието й нахлуха безброй образи — видя сивите стени на внушителен манастир, видя остров, покрит с тучна растителност и листати дървета. Миг по-късно усети, че пропада, а заедно с нея пропадаше и слаб мъж с остри, ястребови черти.
Изведнъж почувства болка, острата, пареща болка от прободна рана. Не тя беше пронизана, в това бе сигурна, но той беше наблизо, съвсем наблизо и я въвличаше в глъбините на страданието си. Опита се да го отблъсне, ала твърде късно — бяха се слели в едно и като безмилостен вампир, той пиеше от жизнената й енергия.
Ужасена, Джил отвори очи и с изненада видя, че Авелин все още е там, немощно облегнат на портата.
Болката постепенно се промени, изгаряща и лична, ала в същото време споделена. Младата жена инстинктивно се отдръпна, ала нямаше къде да избяга. Беше допуснала монаха в себе си и сега трябваше да издържи докрай.
За Авелин сливането на духовете им се оказа нещо невероятно. Едва-що бе открил тази непозната досега употреба на хематита, а вече бе успял да предаде на Джил познанията си за камъните. И то с такава лекота! Почувства отговора й още на мига, енергията й преливаше в неговото тяло така, сякаш срещу себе си имаше не неопитната жена, а някой петокурсник от манастира. Колко погрешно им преподаваха в Сейнт Мер’Абел, помисли си той. Колко по-бързо биха напредвали всички, ако учеха по този начин, духовно, с помощта на хематита. Още отсега беше сигурен, че когато единението им свърши, Джил ще знае страшно много за камъните и тяхната магия. Освен това беше силна, невероятно силна. Малко упражнения и няколко сливания — и тя би могла да си съперничи дори с най-могъщите монаси от Сейнт Мер’Абел. И всичко това — благодарение на тази простичка техника!
Ала насред въодушевлението от това откритие, Авелин съвсем ясно си представи стотици развилнели се мъже, опиянени от силата, която им даваха камъните. Начаса се отказа от мисълта за посвещаване в изкуството на камъните по този начин — самоконтролът, необходим при боравенето с тях, не се научаваше така лесно. Изведнъж се почувства ужасно виновен, задето току-що бе дал на тази жена, която едва познаваше, такова знание, струваше му се, че е предал своя Бог, като не се бе допитал до него, нито му бе принесъл някаква жертва.
Всичко свърши за секунди и Авелин се завърна в почти изцеленото си тяло. Джил се извърна, неспособна да срещне погледа му.
— Съжалявам — рече той и макар в гласа му да се усещаше крайно изтощение, изчезнала бе всяка следа от физическо страдание. — Ти ми спаси живота.
Джил се мъчеше да отблъсне черните криле на миналото, онова, което вече толкова време я пазеше от всяка близост, бента, който Авелин не беше срутил, но някак си бе успял да заобиколи. С огромно усилие, тя най-сетне се обърна и го погледна.
Сянката на болка и смърт се бе вдигнала от лицето му и той й се усмихваше смутено.
— Съжа… — започна той, ала младата жена сложи пръст върху устните му, после протегна ръка и му помогна да се изправи на крака.
Без да кажат нищо повече, двамата си тръгнаха от Дъсбери, така, както си бяха тръгвали от всички градове и селца досега. Вървяха до късно през нощта, а Джил продължаваше да мълчи, изживявайки отново и отново ужасяващите мигове от сливането им. Не спираше да си повтаря, че изпитанието е било наложително и се мъчеше да разбере образите, запечатали се в съзнанието й, несъмнено дошли от миналото на Авелин. Ала имаше и още нещо, някакъв дар, който монахът бе оставил след себе си. Никога до този ден Джил не бе чувала за магически камъни, още по-малко пък бе използвала такъв, а сега усещаше, че е в състояние да си служи с тях, сякаш тайните им се бяха разкрили пред нея само за миг. Не каза обаче нищо, тъй като още не бе сигурна дали това познание бе дар или проклятие.