Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Авелин също мълчеше. И той имаше много храна за размисъл — чувствата на изстрадалата жена, които и сам бе изпитал; картините, които беше видял в съзнанието й, зловещи картини на жестока сеч в някакво малко селце, нейде по границите на Дивите земи. Всъщност, макар че Джил все още не можеше да си го спомни, Авелин бе успял да научи и името на селцето и още в следващия град, в който влязоха, тайничко поразпита за него, а след това незабележимо, но сигурно поведе младата жена на север.
Ето как след известно време двамата се озоваха в Палмарис. Разкъсвана от противоречащи си чувства, Джил не беше сигурна как да постъпи. От една страна, изгаряше от желание да потърси Гревис и Петибуа, да ги увери, че е добре, да ги прегърне и да потъне в успокояващите обятия на добрата жена. Знаеше обаче, че не може да го стори, не и докато целият свят гледаше на нея като на дезертьор. Една случайна среща с Конър би имала катастрофални последици, а ако Грейди я зърнеше или дори само научеше, че се е завърнала, сигурно щеше да изпрати Кралската войска по петите й — ако не за друго, то за да е сигурен, че няма да му се наложи да дели скъпоценното си наследство с никого.
Все пак, една вечер, докато Авелин редеше прокобите си в общата стая на странноприемницата, в която бяха отседнали, младата жена се престраши да се приближи до „Задругата“. Скри се в една уличка, откъдето можеше да вижда входа и дълго стоя там. Успокои се, когато видя, че пивницата си е все така посещавана — злополучната й женитба явно не бе успяла да навреди на осиновителите й. Трябва да бе стояла в тъмното около час, когато Петибуа се показа навън, потривайки ръце в престилката си и бършейки запотеното си чело, усмихната както винаги.
Джил отчаяно искаше да изтича при нея и да я прегърне, така, както би изтичала при родната си майка.
Нещо обаче я спря, може би страх за самата Петибуа.
Миг по-късно осиновителката й отново хлътна в шумотевицата на „Задругата“.
Джил си тръгна с намерението да се върне обратно в странноприемницата, където бе отседнала, ала вместо това се озова на покрива, в скришното си местенце, наслаждавайки се за последен път на отдавна забравеното чувство на покой и сигурност. Струваше й се, че отново е потънала в прегръдките на Петибуа. Тук горе, тя пак си беше Уличното коте, светът беше по-прост, а чувствата й — не така объркани.
Прекара там цялата нощ, съзерцавайки звездите, луната и ленивите облаци, които ги засенчваха от време на време.
Прибра се едва призори. Авелин хъркаше шумно, едното му око беше насинено, а в стаята миришеше на бира и на по-силен алкохол.
Останаха в Палмарис още няколко дни (градът беше достатъчно голям, за да изтърпи такива като лудия монах по-дълго, отколкото малките селца, през които бяха минавали досега), ала Джил повече не стъпи край „Пътя на Задругата“.
Глава 29
Една-едничка цел
Дадоха му само два камъка — гладък, жълтеникав слънчев камък и тъмночервен гранат, полиран до съвършенство. Първият (един от най-ценните в съкровищницата на манастира) беше в състояние да защити притежателя си от повечето камъни, да прочисти значителна площ от всяка магия и така да обезсили заклинанията, произнесени в нейните граници. Гранатът пък долавяше и най-слабата магия и именно той щеше да му показва пътя. Това бяха оръжията, с които брат Правда щеше да открие и унищожи Авелин.
Потегли от манастира една свъсена утрин, възседнал пепелявосива кобила, не особено бърза, но затова пък издръжлива. Послушното животно можеше да върви часове наред, а брат Правда, напълно посветен на жизненоважната си цел, я изцеждаше до краен предел.
Първо се отправи към Йоманеф, родното село на Авелин Десбрис, на около триста мили от Сейнт Мер’Абел. Когато стигна там, се изкачи на малкия хълм, на който беше разположено гробището, откри камъка, издигнат върху гроба на Аналиса Десбрис и със задоволство установи, че името на Джейсън Десбрис все още го няма там.
— Дошъл си да ми кажеш нещо за Авелин? — попита още от вратата възрастният мъж, който му отвори — кафявите одежди на брат Правда веднага издаваха откъде идва.
Простичкият въпрос, зададен така искрено, подразни монаха.