Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
И той изсумтя възмутено. Джил обаче имаше дори още по-голямо основание да бъде отвратена:
— Винаги на пост, винаги нащрек — сухо изрецитира тя девиза на Бреговата стража. — Кажи го на паурите!
Двамата отново се разсмяха — това беше единственото им оръжие срещу горчивите сълзи.
Джил прекара нощта в стаята на Авелин, който, естествено, се държа като истински джентълмен. След като й бе разказал историята на живота си, той неволно се замисли за онова, в което се бе превърнал.
— Ех, Джил — въздъхна неволно. — Да ме беше видяла някога, когато бях още млад и изпълнен с идеали. Колко различен бях тогава, преди да науча грозната истина за покварата на света.
Дълго мисли за това, внезапно осъзнал, че ако иска да бъде истински приятел на тази жена, ще трябва да пробуди онази част от себе си, която до този миг бе смятал за непоправимо изгубена. За да бъде приятел на Джил — за да бъде приятел на когото и да било! — трябваше да си възвърне поне малко от стария идеализъм, да повярва, че светът в крайна сметка не е чак толкова ужасен и че с малко усилие би могъл да стане по-добър.
— Да! — зарече се той над спящата жена. — Двамата заедно ще намерим правилния път!
На следващата сутрин се запасиха с някои необходими неща (между които къс меч, ботуши и наметало за Джил) и тръгнаха от Макомбър. Поеха на запад, без да обръщат внимание на любопитните погледи и шушукането на хората, които срещаха. Чувстваха се свързани от някаква тайна, от познанието, което останалите — какви глупци! — все още не можеха и не искаха да прозрат.
Именно тази мисъл свързваше Джил и Авелин през първите им няколко седмици. Те бяха като брат и сестра, настояваше монахът, две сродни души, сами срещу надигащия се мрак. Джил бе съгласна с повечето от думите, ала не можеше да каже, че се чувства като негова сестра. Та той пиеше почти непрекъснато и в който и град да попаднеха, все намираше начин да се забърка в някое сбиване. Така стана и в Дъсбери, поселище, разположено на брега на Масур Делавал, по средата между Амвой и Урсал. Както винаги, Авелин бе в пивницата и покачен на една от масите, сипеше предупреждения и проклятия. Джил влезе тъкмо когато избухна сбиването — две дузини мъже, нахвърлящи се върху всеки, до когото успееха да се доберат, без да се интересуват дали е враг или приятел. В подобни побоища (различни от случаите, когато всички в кръчмата се обединяваха срещу него) Авелин обикновено се справяше прекрасно. Огромен като мечок, той запращаше нападателите си през цялата стая, раздаваше юмруци и ритници, крещейки обичайното си „Ам’че да!“, всеки път щом повалеше някого.
Този път и на Джил й се наложи да се включи в битката — нямаше друг начин да се добере до приятеля си. Тя също се справяше с полупияните побойници без особено усилие — с лекота избегна удара на един от гостите и като мина покрай него, изрита го така, че той рухна на земята.
— Винаги ли трябва да правиш така? — възнегодува, когато най-сетне се озова до Авелин.
Той само кимна, широко усмихнат и като я избута встрани, нанесе два бързи удара на връхлитащия зад гърба й мъж.
— Ам’че да! После ще ми благодарят!
С тези думи Авелин се накани отново да се хвърли в боя, ала се закова на място, когато Джил с все сила го изрита отзад. Обърна се към нея, повече засегнат, отколкото сериозно наранен, но тя нямаше намерение да отстъпва и решително му посочи вратата.
Вече бяха излезли навън (боят вътре беше все така ожесточен), когато Авелин внезапно спря и се вгледа в красивата си спътница със странно изражение. Без дори да трепне, пъхна ръка под дрехите си и бързо я извади…
… почервеняла от кръв.
— Май са ме наръгали — отбеляза той и се олюля.
Джил го улови, преди да бе паднал, и го отведе встрани от главния път, до някаква порта в една странична уличка. Подпря го удобно и тъкмо се канеше да потърси лечителя на Дъсбери (дори най-малкото градче имаше свой лечител), когато Авелин я улови за ръката.
И тогава тя го видя — сивкавочерен камък, така съвършено шлифован, че приличаше на искряща течност. У него имаше нещо необичайно, нещо магическо, това младата жена усещаше с цялото си същество.
— Ще трябва да взема част от твоята сила, приятелко — рече Авелин. — Иначе съм обречен.
Джил, коленичила пред него, веднага кимна, готова да стори всичко, за да му помогне.
Монахът обаче не беше спокоен — боеше се, че младата жена не разбира добре за какво я моли, колко много иска от нея.
— Ще трябва да се слеем в едно — опита се да й обясни, а гласът му бързо отслабваше. — Ще познаем върховна близост, такава, каквато не си изживявала с никого досега. Готова ли си за подобно изпитание?