20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
благородници живеят така, както заслужават, тоест кралски.
Кралицата беше приготвила две писма: едното беше написала сама, а другото — дъщеря й, принцеса Анриет. Двете бяха адресирани до краля Чарлз. Тя даде едното на Атос, а другото на Арамис, за да може всеки от тях да се представи с нещо пред краля, ако съдбата ги раздели. След това те се оттеглиха.
Долу на стълбата лорд Уинтър се спря.
— Вървете в една посока, господа — каза той, — а аз ще тръгна в друга, за да не събудим подозрения. Довечера в девет часа ще се срещнем при арката Сен Дени. Най-напред ще тръгнем с моите коне, докато им държат силите, а после ще вземем пощенските. Още веднъж ви благодаря, мили приятели, от мое име и от името на кралицата.
Тримата благородници си стиснаха ръцете. Лорд Уинтър тръгна по улица Сент Оноре, а Атос и Арамис останаха заедно.
— Е, какво ще кажете за това, мили графе? — попита Арамис, когато останаха сами.
— Лоша работа, много, лоша — отговори Атос.
— Но вие се заехте за нея с ентусиазъм?
— Както и винаги бих се заел със защитата на един велик принцип, мили д’Ербле. Кралете могат да бъдат силни само чрез дворянството, но и дворянството може да бъде мощно само чрез кралете. Значи като поддържаме монархиите, ние поддържаме самите себе си.
— Там ще ни убият — каза Арамис. — Аз мразя англичаните, те са груби като всички хора, които пият бира.
— А по-добре ли е да останем тук — възрази Атос — и да се поразходим до Бастилията или до Венсенската кула за съдействието ни при бягството на господин дьо Бофор? Наистина, Арамис, повярвайте ми, няма за какво да съжаляваме. Ние избягваме затвора и действуваме като герои — изборът е лесен.
— Така е; но за каквото и да се заловим, мили мой, не можем да избегнем един въпрос, много глупав, зная, но много необходим: имате ли пари?
— Около стотина пистола, които ми изпрати арендаторът, преди да замина от Бражелон; но петдесет от тях
трябва да оставя на Раул: един млад благородник трябва да живее прилично. Следователно имам около петдесет пистола. А вие?
— Аз? Уверен съм, че ако обърна всички джобове и претърся всички чекмеджета, няма да намеря и десет луидора. За щастие лорд Уинтър е богат.
— Лорд Уинтър е разорен засега, защото доходите му получава Кромуел.
— Ето кога щеше да ни бъде полезен барон Портос — забеляза Арамис.
— Ето кога съжалявам за д’Артанян — каза Атос.
— Каква натъпкана кесия!
— Каква смела шпага!
— Тогава да ги примамим.
— Тая тайна не е наша, Арамис; повярвайте ми, не трябва да я доверяваме на никого. Освен това като постъпим тъй, ще излезе, че се съмняваме в собствените си сили. Нека съжаляваме в себе си, но да не говорим.
— Имате право. Какво ще правите до довечера? Аз съм принуден да отложа две работи.
— А могат ли да се отложат тия две работи?
— Ех, налага се?
— А какви са?
— Най-напред дуел с коадютора, когото срещнах снощи у госпожа дьо Рамбуйе и който се опита да държи особен тон с мене.
— Пфу! Свада между свещеници! Дуел между съюзници!
— Какво да се прави, мили мой. Той е свадлив, аз също; той тича по жени, аз също; расото му тежи, а и на мене ми омръзна; понякога ми се струва, че той е Арамис, а аз съм коадюторът — толкова много си приличаме. Тоя Созий ми дотяга и ме засенчва; освен това той е безразсъден човек, който ще погуби партията ни. Убеден съм, че ако бих му ударил плесница като на оня гражданин, който днес сутринта ме изпръска с кал — тогава работите биха взели съвсем друг обрат.
— А аз мисля, мили Арамис, че това би изменило само лицето на господин дьо Рец — спокойно отговори Атос. — Затова послушайте ме: оставете работите така, както са си; сега вие двамата поотделно не принадлежите на
себе си; вие принадлежите на английската кралица, а той — на фрондата. И така, ако вашата втора работа, за която съжалявате, че не можете да изпълните, не е по-важна от първата…
— О, тя е много важна.
— Тогава свършете я веднага.
— За нещастие не е в моята власт да я изпълня, когато си искам. Тя е определена за вечерта, късно вечерта.
— Разбирам, посред нощ — усмихнато забеляза Атос.
— Почти.
— Какво да се прави, мили мой? Тия работи могат да се отлагат и вие ще ги отложите, още повече че след завръщането си ще имате подходящо извинение …
— Да, ако се завърна.
— А ако не се завърнете, не е ли все едно? И така, бъдете малко разумен. Хайде, Арамис, вие не сте вече на двадесет години, мили приятелю.
— За най-голямо съжаление, дявол да го вземе! Ах, ако бях на двадесет!
— Да, тогава сигурно щяхте да извършите доста лудории! Но време е да се разделим: аз трябва да направя две посещения и да напиша едно писмо. Елате да ме вземете в осем часа или не е ли по-добре да ви чакам за вечеря в седем часа?