20 години по-късно

— А, отлично! — каза Арамис. — Каква е целта на това посещение? — продължи той, като се наведе към ухото на Атос.

— Ей богу, нищо не зная! Може би искат от нас да засвидетелствуваме нещо.

— Дали не е за оная проклета история? — каза Арамис. — В такъв случай не ми се много ходи; там сигурно ще ни мъмрят, а аз не обичам това, откак сам мъмря другите.

— Ако това е така — рече Атос, — при нейно величество няма да ни води лорд Уинтър, защото и той ще си изпати: той е от нашите.

— А, да, наистина. Тогава да вървим.

Когато пристигнаха в Лувър, лорд Уинтър тръгна напред; впрочем пред вратата стоеше само един портиер. При дневната светлина Атос, Арамис и дори англичанинът можаха да забележат ужасната нищета на жилището, предоставено на нещастната кралица от едно скъперническо милосърдие. Обширни зали без всякакви мебели, попукани стени с оцеляла туктаме старинна позлата, незатварящи се прозорци и без стъкла; нито килими, нито стражи, нито слуги, ето кое веднага порази Атос; той мълчаливо обърна вниманието на спътника си на това, като го побутна с лакът и му показа немотията с очи.

— Мазарини живее по-добре — каза Арамис.

— Мазарини е почти крал — отговори Атос, — а кралица Анриет почти не е вече кралица.

— Ако вие бихте пожелали да бъдете остроумен, Атос — рече Арамис, — уверен съм, че бихте надминали клетия господин дьо Воатюр.

Атос се усмихна.

Както изглежда, кралицата ги чакаше с нетърпение, защото щом чу шум в залата пред стаята си, сама се появи на прага, за да посрещне приятелите в нещастието си.

— Влезте, господа, и бъдете добре дошли — каза тя.

Благородниците влязоха и останаха прави; но кралицата ги покани със знак да седнат и Атос пръв даде пример на подчинение. Той беше сериозен и спокоен; но Арамис се вбеси от това кралско бедствие: очите му изучаваха всеки нов знак на немотията.

— Вие разглеждате разкоша ми? — запита кралица Анриет, като обгърна с тъжен поглед стаята.

— Всемилостива господарке, моля ваше величество да

ме извини — отговори Арамис. — Но аз нямам сили да скрия негодуванието си, като виждам как при френския двор постъпват с дъщерята на Анри IV.

— Господинът не е ли военен? — се обърна кралицата към лорд Уинтър.

— Господинът е абат д’Ербле — отговори лордът. Арамис се изчерви.

— Всемилостива господарке, наистина аз съм абат, но против собственото си желание. Никога не съм чувствувал призвание към расото, а и то едва се държи на мене; аз съм готов винаги да стана отново мускетар. Днес сутринта, като не знаех, че ще имам честта да видя ваше величество, аз се натруфих с тия дрехи, но при все това ваше величество ще намери в мене най-предан слуга, готов да изпълни всяка ваша заповед.

— Господин кавалерът д’Ербле — забеляза лорд Уинтър — е един от тия храбри мускетари на негово величество крал Луи XIII, за които говорих на ваше величество.

После се обърна към Атос и продължи:

— А господинът е благородният граф дьо Ла Фер, чиято висока репутация е добре известна на ваше величество.