20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Какво ви е, милорде? — попита Атос. — Защо сте
се запъхтял?
— Нищо — отвърна лорд Уинтър, — нищо. Но като минавах край дюните, стори ми се …
И той пак се озърна. Атос погледна Арамис.
— Но да вървим — продължи Уинтър, — да вървим. Лодката навярно ни чака, а ето и шалупата ни стои на котва. Виждате ли я от тука? Бих искал да бъда вече на нея.
И той се озърна отново.
— Да не сте забравили нещо? — попита Арамис.
— Не, просто съм загрижен.
— Той го е видял — пошепна Атос на Арамис.
Те бяха стигнали до стълбата, която водеше в лодката. Лорд Уинтър поръча да слязат най-напред слугите с оръжията и носачите с багажа, а след това вече започна да слиза сам.
В тая минута Атос забеляза един човек, който вървеше по морския бряг, успореден на насипа, и бързаше към
срещуположния край на пристанището, разположен на двадесетина крачки от тях, като че ли възнамеряваше оттам да следи заминаването им.
Вече се мръкваше, но на Атос се стори, че позна в младия човек същия, който ги беше разпитвал.
„Охо — помисли си той, — дали наистина това не е шпионин и дали не мисли да попречи на отплуването ни?“
Но ако непознатият имаше това намерение, беше вече малко късно да го изпълни; ето защо Атос също слезе По стълбата, без да го губи от погледа си. Съкращавайки пътя си, младият човек се показа на един шлюз.
— Сигурно ни крои нещо — каза Атос. — Но все пак да отплаваме, а когато бъдем в открито море, нека заповяда.
И Атос скочи в лодката, която тръгна веднага и почна да се отдалечава под ударите на греблата на четирима яки мъже.
Но младият човек продължи да следва или по-скоро да изпреварва лодката. Тя трябваше да мине по тесния проток между края на насипа, където се намираше току-що запаленият фар, и една надвесена скала. Отдалече те видяха как той се качи на скалата, за да бъде над лодката, когато тя минава.
— Положително тоя млад човек е шпионин — каза Арамис на Атос.
— Какъв млад човек? — попита лорд Уинтър, като се обърна.
— Но тоя, който все вървеше след нас, който ни заговори и който ни чака ей там: вижте!
Лорд Уинтър се извърна и погледна натам, където Арамис сочеше с пръст. Фарът осветяваше ярко тесния проток, през който трябваше да минат, и скалата на която стоеше прав младият човек, гологлав и със скръстени ръце.
— Той е! — извика лорд Уинтър, като сграбчи ръката на Атос. — Той е! Преди малко ми се стори, че го познах: значи не съм се излъгал.
— Кой е той? — попита Арамис.
— Синът на миледи — отговори Атос.
— Монахът! — извика Гримо.
Младият човек чу тия думи; можеше да се помисли, че се готви да се хвърли долу — толкова се беше навел на края на скалата, над морето.
— Да, аз съм, чичо; аз, синът на миледи; аз, монахът; аз, секретарят и приятелят на Кромуел — и аз ви зная, вас и вашите спътници.
В лодката имаше трима мъже, безспорно храбри, в мъжеството на които никой не би се осмелил да се съмнява. Е добре, при тоя глас, при тоя тон, при тия движения те почувствуваха как тръпки от ужас полазиха по гърбовете им.
Колкото, за Гримо, косата на главата му настръхна и от челото му течеше пот.
— А! — каза Арамис. — Значи той е племенникът, той е монахът, той е синът на миледи, както сам казва?
— Уви, да! — измърмори лорд Уинтър.
— Тогава чакайте! — рече Арамис. И с ужасното хладнокръвие, с което се отличаваше в
най-критичните минути, той взе от ръцете на Тони единият от двата мускета, зареди го и се прицели в човека, който стоеше прав на скалата като ангела на проклятието.
— Огън! — викна Гримо извън себе си.
Атос улови дулото на карабината и спря изстрела.
— Дявол да ви вземе! — извика Арамис. — Толкова добре се бях прицелил, че щях да му забия един куршум право в гърдите.
— Достатъчно е, че убихме майка му — глухо отговори Атос.
— Майка му беше злодейка; тя причини зло на всички ни и на ония, които ни бяха мили.
— Да, но синът и не ни е направил нищо.
Гримо, който се беше надигнал да види резултата от изстрела, плесна ръце и се отпусна отчаяно на пейката. Младият човек избухна в смях.
— А, вие сте, точно вие! — извика той. — Сега ви зная.
Острият му. смях и заплашителните му думи минаха
над лодката и отнесени от вятъра, замряха в далечината.
Арамис потрепера.
— Успокойте се — каза Атос. — Какво, не сме ли
мъже?
— Мъже сме — отговори Арамис, — но тоя там е демон. Я попитайте чичо му: зле ли постъпих, като исках да го отърва от милия му племенник?
Лорд Уинтър отговори само с въздишка.
— Всичко щеше да се свърши — продължи Арамис, — Наистина, Атос, страх ме е, че поради вашето благоразумие извърших една глупост.