XV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПЪРВИЯТ ПОРИВ Е ВИНАГИ НАЙ-ПРАВИЛНИЯТ
Тримата благородници тръгнаха по Пикардийския път, който им беше толкова познат и който събуждаше у Атос и Арамис някои най-живописни спомени от младостта им.
— Ако Мускетон беше с нас — каза Атос, когато стигна мястото, където бяха влезли в спор с работниците, които настилаха пътя с камъни, — как щеше да се разтрепери, като минава оттук! Спомняте ли си, Арамис? Точно тук получи той знаменития куршум.
— Честна дума, бих му простил това, защото сам треперя при тоя спомен; ето там, зад това дърво, мислех, че всичко е свършено с мене.
Продължиха пътя. Скоро и Гримо си спомни нещо. Пред странноприемницата, където едно време господарят му и той бяха извършили такова великолепно пиршество, Гримо се приближи до Атос, показа му отдушника на избата и каза:
— Надениците!
Атос се разсмя и тая лудория му се стори толкова забавна, както ако му бяха разказали за младежката шега на някой друг.
Най-после, след два дни и една нощ път, надвечер, при великолепно време, те пристигнаха в Булон, тогава почти пуст град, целият построен на възвишение; това, което сега се нарича „долният град“, тогава не съществуваше. Булон беше мощна крепост.
Като пристигнаха до градските врати, лорд Уинтър каза:
— Господа, да постъпим тук както в Париж: да се разделим, за да избегне подозренията. Тук аз знам една странноприемница; тя се посещава слабо, но съдържателят й ми е напълно предан. Ще отида в нея, зашото там трябва да има писма за мене; а вие идете в някоя градска странноприемница, например в „Шпагата на Великия Анри“; подкрепете се и след два часа бъдете на насипа; нашата лодка трябва да ни чака там.
Предложението бе прието. Лорд Уинтър продължи пътя си по външните булеварди, за да влезе през друга врата, а двамата приятели влязоха през тая врата, пред която се намираха; след двеста крачки те видяха посочената странноприемница.
Поръчаха да нахранят конете, но без да ги разседлават; слугите седнаха да вечерят — беше вече доста късно, — а двамата господари, изгарящи от нетърпение да отплават по-скоро, им определиха среша на насипа, като им заповядаха да не говорят с никого. От само себе си се разбира, че тая заповед се отнасяше само за Блезоа; за Гримо тя вече отдавна беше станала излишна.
Атос и Арамис слязоха към пристанището.
Изпрашените им дрехи и непринуденото им държане, белег на хора, свикнали към пътешествия, привлякоха вниманието на няколко души, които се разхождаха.
Те забелязаха, че появата им направи особено впечатление на едного. Тоя човек, на когото и те обърнаха внимание по същите причини, по които тях самите ги бяха забелязали другите, ходеше печално назад-напред по насипа. Щом ги видя, той не откъсна погледа си от тях и, изглежда, изгаряше от желание да им заговори.
Тоя човек беше млад и бледен; очите му имаха такъв неопределен син цвят, че сякаш можеха да се менят като очите на тигър, в зависимост от цветовете, които отразяваха; вървежът му, въпреки бавността и несигурността при завоите, беше твърд и смел; той беше облечен в черно и доста ловко носеше дълга шпага.
