20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
На насипа Атос и Арамис се спряха да погледат една малка
лодка, вързана за кол и съвсем готова за отплуване.
— Навярно е нашата — каза Атос.
— Да — отговори Арамис, — а вероятно оная там шалупа ще ни закара на местоназначението ни. Сега само — продължи той — дано лорд Уинтър не ни накара да го чакаме. Тук съвсем не е весело: не се вижда нито една жена.
— Шт! — рече Атос. — Слушат ни.
Наистина докато двамата приятели разглеждаха заедно лодката, разхождащият се млад човек мина няколко пъти зад тях и се спря, като чу името лорд Уинтър; но лицето му не изрази нищо особено при това име и можеше да се сметне, че се е спрял случайно.
— Господа, извинете ме за моето любопитство — каза той, като се поклони много учтиво и непринудено, — но виждам, че идвате от Париж или най-малкото не сте тукашни.
— Да, идваме от Париж, господине — отговори Атос също тъй учтиво. — С какво можем да ви услужим?
— Господине — продължи младият човек, — ще бъдете ли тъй добър да ми кажете дали е вярно, че господин кардинал Мазарини не е вече министър?
— Чуден въпрос — забеляза Арамис.
— Той е и министър, и не е министър — отвърна Атос. — Тоест половината Франция го гони, а той с интриги и обещания кара другата половина да го поддържа: това може да продължава много дълго, както виждате.
— На късо казано, господине — каза непознатият, — той не е избягал и не е в затвора, нали?
— Не, господине, поне засега.
— Господа, много ви благодаря за вашата любезност — рече младият човек и се отдалечи.
— Какво ще кажете за тоя разпитвач? — попита Арамис.
— Скучаещ провинциалист или шпионин, който събира сведения.
— И вие му отговорихте така?; — Нямах основание да му отговоря другояче. Той беше
учтив с мене и аз бях учтив с него.
— Но все пак ако той е шпионин …
— Какво може да направи един шпионин? Сега не сме във времето на кардинал дьо Ришельо, който само по едно подозрение затваряше пристанищата.
— Все пак не направихте добре, като му отговорихте така — каза Арамис, като следеше с очи младия човек, който изчезваше зад дюните.
— А вие — забеляза Атос, — вие забравяте, че постъпихте много неблагоразумно като произнесохте името на лорд Уинтър. Не забелязахте ли, че тоя млад човек се спря, когато чу името му?
— Толкова по-голямо основание имахте да го поканите да си продължи пътя, когато ви заговори.
— Значи да се скарам — рече Атос.
— А откога се плашите да се скарате?
— Плаша се да се скарам винаги, когато ме чакат някъде и когато скарването може да ми попречи да отида. Впрочем искате ли да ви призная нещо? На мене също ми се искаше да видя тоя млад човек отблизо.
— Защо?
— Арамис, вие ще ми се подигравате; Арамис, вие ще кажете, че повтарям все едно и също нещо; ще ме наречете страхливият духовидец.
— После?
— Как ви се струва, на кого прилича тоя млад човек?
— От лоша или от добра страна? — попита Арамис и се засмя.
— От лоша — и доколкото мъж може да прилича на жена.
— А, дявол да го вземе, вие ме карате да се замисля! — извика Арамис. — Не, разбира се, вие не сте духовидец, мили приятелю, и сега, като размислих, виждам, че наистина имате право: тия тънки, прибрани устни, тия очи, които сякаш се подчиняват само на разума и никога на сърцето. Това ще е някое произведение на миледи.
— Вие се шегувате, Арамис.
— Просто по навик; защото, кълна ви се, аз също като вас не бих искал да срещна това змийче на пътя си.
— А, ето и лорд Уинтър — каза Атос.
— Отлично — забеляза Арамис, — сега току виж, че слугите ни закъснели.
— Не, ето ги, на двадесет крачки след милорда. Познавам Гримо по вирнатата глава и дългите крака. Тони носи карабините ни.
— Значи ще отплуваме през нощта? — попита Арамис, като погледна на запад, където от слънцето оставаше само златен облак, който се потопяваше в морето и гаснеше постепенно.
— Вероятно — отговори Атос.
— По дяволите! — продължи Арамис. — Не обичам много морето и денем, а нощем още повече; шумът на вълните, ревът на вятъра, ужасното клатушкане — признавам си, че бих предпочел манастира в Ноази.
Атос се усмихна с тъжната си усмивка, защото очевидно мислеше за друго нещо, докато слушаше това, което казваше приятелят му, и тръгна към лорд Уинтър.
Арамис го последва.
— Какво му е на нашия приятел? — попита той. — Прилича ми на Дантевите грешници, на които сатаната е извил шиите и които гледат петите си. Какво гледа постоянно зад себе си?
Като ги забеляза, лорд Уинтър ускори крачките си и се приближи до тях с изненадваща бързина.