Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Аз го направих — каза Феро.
Смехът моментално утихна и усмивките изчезнаха.
— Ъ? — промърмори Логън.
— Какво бе, бял? Да не оглушаваш? Сама си го направих.
— Защо?
— Ха! — кресна Феро и го изгледа кръвнишки от ъгъла. — Нямаш представа какво е да бъдеш нечия собственост! Когато бях на дванайсет, бях продадена на човек на име Сусман. — Тя се изплю на земята и избълва нещо на нейния език. Логън реши, че със сигурност не беше нещо приятно. — Той държеше място, където обучаваха момичета, а после ги продаваха.
— Обучаваха? За какво? — попита Лутар.
— Ти за какво мислиш, глупако? Да се чукат.
— Ъ — изхълца онзи и сведе поглед към земята.
— Две години прекарах на това място. Две години, преди да успея да открадна нож. Тогава не знаех как да убивам, затова нараних собственика си по единствения начин, по който можах. Срязах си лицето до кокал. Докато успеят да ми вземат ножа, си бях свалила цената до една четвърт. — Устните на Феро се разтеглиха в зловеща усмивка, все едно разказваше за най-щастливия ден от живота си. — Трябваше да го чуете как пищеше копелето!
Логън я зяпна. Ченето на Лонгфут увисна. Дори Първия магус изглеждаше шокиран.
— Наранила си се сама?
— И какво, ако съм?
Отново настана мълчание. Подухна вятър и нахлу в руините на къщата. Засвири в дупките на стените и накара пламъците на огъня да затанцуват. Вече никой нямаше желание да продължи разговора.
Бесния
Снегът се сипеше тихо. Белите точици на снежинките се въртяха във въздуха под ръба на скалата и придаваха сив, призрачен вид на зелените борове, черните скали и кафявата река долу.
Уест не можеше да повярва, че като дете всяка година беше чакал първия сняг с такова голямо нетърпение. Че така се радваше, когато се събуждаше сутрин и откриваше целия свят побелял. Не можеше да си представи, че някога снегът за него беше нещо загадъчно, чудато и приятно. Сега снежинките по косата на Кадил, по шинела на Ладисла и мръсния крачол на панталона му го изпълваха с истински ужас. Те означаваха още сковаващ студ, още прежулящи кожата мокри дрехи и още по-непосилни мъки при движение. Разтърка пребледнелите си длани, подсмръкна и вдигна намръщено лице към небето. Призоваваше всички сили, за да не се поддаде на налегналото го отчаяние.
— Трябва да оцелея — прошепна Уест. Премръзналото му гърло изграчи думите в гъст облак пара. — Трябва.
Мислите му се отнесоха към топлите лета в Агрионт. Към цъфналите дървета по площадите. Към чуруликащите птички, накацали по раменете на усмихнатите статуи. Към слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата в парка. Не помогна. Уест смръкна потеклите от носа му сополи и опита да скрие ръце в ръкавите на униформата си, но те като че ли никога не бяха достатъчно дълги. Побелелите му пръсти стиснаха протритите маншети на куртката. Ще бъде ли някога отново на топло?
Усети ръката на Пайк на рамото си.
— Става нещо — промърмори затворникът и посочи към северняците, които бяха приклекнали един до друг и шепнеха припряно.
Уест се вторачи в тях с изморени очи. Тъкмо се беше наместил що-годе удобно и нямаше сили за нищо повече освен за собствената си болка. Бавно разгъна скованите си крака и чу как премръзналите му колене изпукаха, докато се изправяше. Разкърши се в опит да прогони умората от тялото си. Тръгна с провлачена стъпка към северняците, прегърбен като старец, обгърнал тяло с ръце. Преди да стигне при тях, разговорът им явно приключи. Поредното решение, взето без неговото мнение.
Три дървета тръгна към него с енергична походка. Очевидно снегът по никакъв начин не го притесняваше.
— Кучето е попаднал на съгледвачи на Бетод — изръмжа севернякът и посочи през дърветата. — В подножието на склона са, точно до потока, близо до водопада. Голям късмет, че той ги откри пръв. Като нищо можеше те да ни изненадат. Ако беше станало така, сега щяхме да сме мъртви.
— Колко?
— Кучето каза дузина. Може да е рисковано просто да ги заобиколим.
Уест се намръщи. Запристъпя от крак на крак, за да раздвижи кръвта в стъпалата си.
— Със сигурност ще е по-рисковано да се бием с тях, не мислиш ли?
— Може, но може и да не е. Ако им скочим изненадващо, шансовете ни не са лоши. Онези имат храна, оръжия — той огледа Уест от горе до долу, — дрехи. Все неща, дето ще са ни от полза. Зимата тепърва започва да преваля. А като вървим на север, няма да става по-топло. Решено е. Ще се бием. Дузина са сериозна бройка, така че ще ни трябва всеки човек. Твоето приятелче Пайк е с вид на човек, който няма проблем да върти секирата, без много да мисли за последствията. Най-добре му кажи да се стяга. — Кимна към Ладисла, който седеше прегърбен на земята. — Момичето естествено остава, но…