Сага за Австралия

Постоянният, неутолим град мъчеше всички каторжници освен повалените от морска или от някаква друга болест. Докато Ричард и другите от левите нарове при кърмата бяха на палубата, неколцина ленивци от десните нарове отсреща измайсторили лост от метален болт, който задигнали от гротмачтата, и разбили люковете за отсеците, разположени на еднакво разстояние един от друг по пътеките между койките. Не открили ром, затова пък се натъкнали на чували със скрит хляб. Ала както обикновено, и този път се намерил кой да ги издаде. В миг дванайсетина пехотинци нахълтали през задния люк и спипали крадците, докато пирували със задигнатия хляб, похапвали на корем и мятали на поразия от малките твърди самуни на всеки, който се пресегнел или им поискал малко хлебец.

Шестима мъже бяха изведени на палубата и там бяха изправени пред лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп.

— Двайсет удара с камшика! После отново ги оковете — нареди ядосан Джонстън.

Кимна на ефрейтор Сампсън, изникнал с бича от кабината при задния люк. Въпросният бич, за който се мълвеше какво ли не, представляваше дебела ръкохватка намотано около сърцевината въже и девет тънки конопени връвчици с възли по тях и накрая с топчица с цвят на олово.

На Ричард му идеше да хукне и да слезе в затвора, после обаче видя, че извеждат другарите му до последния човек оттам, за да наблюдават боя.

Шестимата бяха съблечени до кръста: смяташе се, че двайсет удара с бича по задника не са достатъчни. Първата жертва беше завързана за скосения покрив на кабинката над задния люк. Камшикът изсвистя — не се налагаше биячът да прилага голяма сила, за да го завърти. От обикновения камшик и пръчката оставаха само резки по кожата, от палката се надигаше морава цицина, докато от този бич тук кожата се разкъсваше още при първия удар, а когато оловното топче по краищата на вървите докоснеше тялото, моментално се появяваше огромна алена буца. Ефрейтор Сампсън си разбираше от работата; случваше се да бъдат налагани и пехотинците, които получаваха по дванайсет, а понякога и повече удари. Всеки удар се стоварваше на различно място, така че след двайсетия, гърбът на клетника приличаше на решетка от окървавени резки и отоци с размерите на детско юмруче. После лисваха върху гърбината на жертвата кофа солена вода, от която човекът се разпищяваше тъничко, сетне на негово място заставаше следващият. Докато ефрейтор Сампсън млатеше шестимата безразлично — по нищо не личеше да обича или пък да мрази работата си, — на вече миналите през камшика им слагаха окови на краката с верига, дълга, горе–долу, колкото веригата, каквато носеха затворниците на „Церера“. Никой не ги прати долу — лейтенант Джонстън само кимна на бияча и на десетината пребледнели като платно пехотинци, за да им покаже, че са свободни.