Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
Както и в Тилбъри, шесторката на Ричард се пръсна веднага щом мъжете усетиха чистия въздух и възможността да се усамотят, доколкото това беше възможно. Ричард се покатери на една от двете големи лодки, преобърнати с дъното нагоре върху купчината резервни мачти, и се зае да брои корабите. Начело на флотилията беше бриг с размерите горе-долу на „Александър“, после идваха „Скарбъро“ и „Александър“, след тях плаваше двумачтовият стражеви кораб „Бдителност“, който се бе долепил до „Сириус“ и не се отделяше от него, точно както пале — от майка си. Отзад май беше „Лейди Пенрин“, сетне плаваха трите кораба с провизиите, а накрая, вече при хоризонта, бяха корабите, от които се виждаха само мачтите. Общо единайсет плавателни съда, освен ако нямаше някой, който да е извън обсега на полезрението им.
— Добър ден, Ричард Морган от Бристъл — поздрави Стивън Донован. — Как се чувстваш?
Въпреки че на Ричард му се искаше да поостане сам, той се зарадва много на Донован, когото бе преценил правилно като достатъчно умен, та да разбере, че каторжникът не споделя сексуалните му предпочитания. Усмихна се и кимна с уважение, без обаче да раболепничи.
— За кое ме питате, за морската болест или за оковите? — рече той и му стана приятно, че корабът ту се надига, ту хлътва отново.
— Морската болест не те мъчи, това е очевидно. За оковите.
— Не можете да разберете какво е да си без окови, ако не сте ги носили като мен две години и девет месеца, господин Донован.
— Две години и девет месеца ли? Какво си извършил, Ричард?
— Признаха ме за виновен, че съм изнудвал един човек за петстотин лири стерлинги.
— И на колко те осъдиха?
— На седем години.
Донован сбърчи чело.
— Нещо не се връзва. Би трябвало да са те обесили. Сигурно са ти намалили присъдата?
— Не. Още първия път ме осъдиха на седем години заточение.
— Както гледам, съдебните заседатели не са били много сигурни във вината ти.
— Затова пък съдията бе убеден в нея. Отказа да ме предложи за помилване.
— Но ти май не съжаляваш особено.
Ричард сви рамене.
— Какво има да съжалявам! Сам съм си виновен.
— А за какво похарчи петстотинте лири?
— Не съм ги похарчил за нищо, дори не съм се опитвал да осребрявам клетвената разписка.
— Знаех си аз, че си интересен мъж.
На Ричард му докривя от спомените, пробудени от разговора, затова побърза да смени темата.
— Бихте ли ми обяснили кой кораб как се казва, господин Донован?
— „Скарбъро“ гледа да не изостава от нас, „Дружба“ води, бива си го, не се дава! През цялото време ще има да го гоним.
— Защо е толкова бърз? Може и да съм бристълчанин, но не разбирам особено от кораби.
— Ами защото е с добра конструкция. Направляващите платна осигуряват най-подходящото съотношение, така че корабът да се движи бързо и при лек ветрец, и при буря. — Донован протегна дълга ръка и посочи „Бдителност“. — Ей онзи стражеви кораб има такелаж като на бриг, а това не е добре. И понеже има и втора мачта, не е зле Хари Бол да промени ъгъла на рангоута. Излязат ли вълни, пъпли като костенурка, понеже корпусът е ниско във водата и платната не могат да се опънат както трябва. „Бдителност“ е кораб за безветрено време, става най-вече за Ламанша, всъщност е плавал, кажи-речи, само там. Хари Бол сигурно се моли за хубаво време.
— А онзи кораб зад съдовете на Военноморските сили „Лейди Пенрин“ ли е?
— Не, това е „Принцът на Уелс“, който също прекарва каторжници. Зад него са „Златната дъбрава“, „Фишбърн“ и „Бороудейл“. Двете костенурки отзад са „Лейди Пенрин“ и „Шарлот“. Ако не бяха те, досега да сме дръпнали напред, ала командващият флотилията се е разпоредил в никакъв случай да не се губим от поглед. Затова и „Дружба“ не може да опъне брамстенгите, а ние — бомбрамсала. О, колко приятно е отново да съм в открито море! — Лъчезарно сините очи съгледаха Джон Джонстън, който се показа откъм владенията на шефовете на квартердека. Стивън Донован скочи със смях долу. — Едва ли има нещо, което да е по-сигурно, Ричард, от това, че тия дни ще те видя отново.
Сетне отиде при офицера, командващ морските пехотинци, с когото очевидно беше в прекрасни отношения.
„Май са си лика-прилика“ — помисли Ричард, но не слезе от наблюдателния си пост. Стомахът му къркореше — при този приказно хубав въздух Ричард се нуждаеше от повече храна, каквато обаче нямаше да получи. Половинка корав хляб, стотина-двеста грама осолено говеждо на ден плюс два литра портсмутска вода. Твърде недостатъчно. Ох, къде ли бяха прелестните дни на Темза, когато благодарение на търговските лодки си похапваха на корем на обяд!