Обладателят — този, който взема

Той не спори с мен, целуна ме по бузата и тръгна към кръчмата, където бяхме решили да се срещнем по-късно.

На следващата сутрин казах на останалите, че тръгвам при Адаир и Джонатан във Филаделфия. Когато Тилде повдигна подозрително вежда, си спомних думите на Адаир и й казах, че той не може да понася повече обвинителните им погледи за това, което бе направил с Узра, и ако те не могат да му простят, то аз вече съм го направила. След това отидох да се видя с Пинърли и да взема списъка с банковите сметки на името на Джонатан. Адвокатът не беше много склонен да ми даде поверителните книжа на Адаир, но един сеанс на колене за не повече от десет минути в задната му стая беше достатъчен, за да си промени решението. Какво са десет минути проституция в замяна на сигурно финансово бъдеше? Джонатан със сигурност би ми простил, но пък той никога нямаше да научи.

Другите не ми казаха нищо направо, но очевидно бяха скептични и разтревожени. Събираха се по ъглите и по тъмните стълбищни площадки и си шептяха. Накрая се оттеглиха по стаите си или отидоха да вършат някакви свои си работи и така ми разчистиха терена, за да мога да вляза в кабинета. На нас с Джонатан ни трябваха пари, за да избягаме и да живеем, докато получим достъп до средствата, които Адаир бе отделил за себе си.

За моя изненада намерих Алехандро зад писалището, подпрял главата си с ръце. Гледаше безучастно, докато взимах монети от сандъчето на Адаир и ги прибирах в кесията си; беше съвсем естествено той да ме е накарал да му занеса още пари за пътуването. Но наклони любопитно глава, когато взех рисунката с въглен на Джонатан от стената. Това беше единственото, което сърце не ми даваше да оставя. Извадих я от рамката, сложих хартия върху предната страна и кожа върху задната, навих я на плътен цилиндър и я завързах с копринена панделка.

— Защо взимаш рисунката? — попита той.

— Имало някакъв художник във Филаделфия. Адаир иска да го запознае с Джонатан. Но Джонатан никога няма да се съгласи пак да позира за портрет, затова художникът ще рисува от скицата. Изглежда трудно, съгласна съм, но знаеш какъв е Адаир, като си науми нещо… — казах небрежно аз.

— Никога не е нравил нещо подобно — отбеляза Алехандро и спря да ме разпитва. Приличаше на човек, потънал в отчаяние, след като е приел неизбежното. — Много е… неочаквано. И странно. Не знам какво да правя.

— Всяко нещо си има край — казах аз, преди да изляза спокойно от кабинета. Изчаках във файтона, докато слугите донесат куфарите ми и ги закрепят отзад. След това потеглихме и аз се изгубих напълно в тълпите по улиците на Бостън.