Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Докосна тъканта на покривката — беше с много високо качество, което й хареса — и реши, че е също така впечатлена от приборите на „Сен Роял“, които, макар да имаха елегантна линия, не бяха лишени от определена необходима тежина, особено важна, когато става дума за ножове, дори ако всичко, което човек се кани да прави с този нож, е да разреже кифла, за да я намаже. Макар госпожица Темпъл да бе пила чай сутринта, чакаше с нетърпение да го направи отново — всъщност това беше любимото й хранене. Диета от кифли, чай, плодове и — ако трябва — малко телешко консоме преди лягане, и тя беше щастлива млада дама. Първо пристигна чаят и тя се зае да наблюдава как сервитьорът поставя на масата порцелановия чайник, чайника с горещата вода, чашката и чинийката, сребърната цедка и сребърната й чинийка, малката кана с мляко и чинийката с резенчета лимон. Когато всичко бе наредено пред нея и мъжът се оттегли с кимване, госпожица Темпъл се зае бавно да преподрежда всичко според собствения си вкус и удобство — лимонът отиде встрани (Не обичаше да си слага лимон в чая, но пък й харесваше да смуче едно-две резенчета, след като изяде всичко останало, като някакъв стипчив завършек на храненето. Освен това бе платила за резенчетата лимон и винаги й се струваше, че все пак може да ги опита.), цедката до него, млякото от другата страна, а чайника и горещата вода постави така, че да може лесно да става — което се случваше често заради теглото й, дължината на ръцете й и височината на стола й (тоест дали краката й стигаха до пода, както сега го стигаше само с пръстите на краката си) — за да си налива. Накрая се увери, че има достатъчно място за кифлите, които скоро щяха да пристигнат, за плодовете, мармалада и гъстата сметана.
Стана и си наля съвсем малко чай, за да види дали е достатъчно тъмен. Беше. След това си сипа малко мляко и отново взе чайника, като бавно го наклони и си доля чашата. След още две минути, приятно прекарани в отпиване, останалите й блюда пристигнаха и тя отново с удоволствие отбеляза, че конфитюрът е от боровинки и че плодът е прекрасно оранжево парниково манго, наредено в чинията на дебели по един пръст резени, отрязани по дължина. Запита се небрежно колко ли ще й струва този чай, но после сви рамене. Кой знае дали щеше да доживее до следващата сутрин? Защо да й се свиди за простите радости, които могат да се появят неочаквано?
Макар че се стараеше, когато се сетеше, да поглежда към вратата на ресторанта и да наблюдава влизащите, госпожица Темпъл прекара следващите двайсет минути съсредоточена върху старателното разрязване и приготвяне на кифлите с точната дебелина на всяка половинка, полагането на долния слой конфитюр и после размазването на точното количество сметана отгоре. След като свърши с това, тя бутна кифлите настрани и с удоволствие излапа две резенчета манго, едно след друго, като ги набождаше на сребърната вилица в единия край и започваше да ги яде от другия, докато стигнеше до зъбците. Довърши първата си чаша чай и стана, за да си налее нова, като този път добави вряла вода, за да го разреди, защото се бе запарвал вече доста време. Опита го, добави още малко мляко, след което седна и опита първата половина на първата кифла, като редуваше всяка хапка с глътка чай, докато не я свърши. Още един резен манго и се насочи към втората половина на първата кифла и когато я довърши, стана време за нова чаша чай, която изискваше съвсем малко повече вряла вода от предишната. Беше стигнала до втората половина на втората кифла и последното парче манго — и се опитваше да реши кое да унищожи първо, — когато усети, че срещу нея до масата е застанал някой. Граф Д’Орканч. За огромно удоволствие на госпожица Темпъл, тя бе в състояние да му се усмихне ведро и да възкликне изненадано:
— А, най-сетне дойдохте!
Беше очевидно, че той не очакваше да чуе това.
— Мисля, че не сме били представени един на друг — отвърна графът.
— Не сме — каза госпожица Темпъл. — Вие сте граф Д’Орканч. Аз съм Селесте Темпъл. Ще седнете ли? — И му посочи стола до него, не този, на който бе чантата и, а другия. — Ще пийнете ли чай?