Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Високият надзирател отговори утвърдително и хвърли доста учуден поглед първо към мистър Уинкл, който държеше пушката си, сякаш искаше джоба на жакета да го избави от неприятното дърпане на спусъка, а после към мистър Тъпман, който държеше своята, сякаш се боеше от нея — и няма място за каквото и да било съмнение, че той наистина се боеше.
— Моите приятели са още новаци в този занаят, Мартин — рече Уордл, схванал този поглед. — Но, знаете, човек се учи, докато е жив. Много скоро ще станат добри стрелци. О, моля приятеля ми Уинкл да ме извини: той вече има известен опит.
В знак на благодарност за похвалата, мистър Уинкл се усмихна вяло над вързаната около врата синя кърпа и тъй се оплете в своята пушка от смущение и скромност, че ако оръжието беше заредено, той положително щеше да се застреля на място.
— Не бива да си играете тъй с пушката, когато е вече пълна, сър — троснато му каза високият ловен надзирател, — или мътните да ме вземат, ако не превърнете някой от нас в къс студено месо.
При това наставление мистър Уинкл рязко промени положението на оръжието си и правейки това, доведе цевта в доста крут допир с главата на мистър Уелър.
— Ехей! — рече Сам, докато вдигаше съборената си шапка и си търкаше слепоочието. — Ехей, сър! Ако я карате тъй, ще напълните с един изстрел една от тез торби, па ще остане и нещичко отгоре.
На това момчето с кожените гамаши се изсмя от все сърце, после се опита да си даде вид, сякаш е бил някой друг, а мистър Уинкл царствено смръщи вежди.
— Къде заръчахте да ни намери момчето със закуската, Мартин? — запита Уордл.
— При склона на хълма със самотното дърво в дванайсет часа, сър.
— Това не е вече землището на сър Джефри, нали?
— Не, сър, но е досам него. Участъкът е на капитан Болдуиг, ама няма кой да ни спре, пък има една хубава полянка там.
— Отлично — рече старият Уордл. — А сега колкото по-бърже тръгнем, толкоз по-добре. И тъй, ще се видим в дванайсет, нали Пикуик?
Мистър Пикуик особено много желаеше да наблюдава лова, най-вече защото бе доста загрижен за живота и крайниците на мистър Уинкл. А и утрото бе тъй примамливо, че би било истинско наказание да се върне обратно и остави приятелите си да се забавляват без него; ето защо той изглеждаше много нажален, когато отвърна:
— Няма що, тъй се налага, струва ми се.
— Господинът не може ли да стреля, сър? — запита ловният надзирател.
— Не — отвърна Уордл, — а освен това той куца.
— Много ми се иска да дойда — забеляза мистър Пикуик, — много ми се иска.
Последва кратко мълчание в израз на съчувствие.
— Има ръчна количка от другата страна на живия плет — сети се момчето. — Ако прислужникът на господина го бута в нея по пътеките, той все ще е близко до нас, пък заедно ще го прехвърляме през разните огради.
— Точно туй ни трябва — заяви мистър Уелър, който бе заинтересована страна, тъй като гореше от желание да наблюдава лова. — Точно туй ни трябва. Браво бе, малък дяволе. Ей сегичка ще я докарам.
Но тук изникна затруднение. Дългият ловен надзирател решително отказа да включи в групата на ловджиите джентълмен в ръчна количка, защото това щяло да бъде грубо нарушение на всички установени правила и прецеденти.
Възражението бе сериозно, но не и непреодолимо. След като въздействуваха на ловния надзирател с придумки и бакшиш и след като той си пооблекчи душата с едно „прасване“ по главата на находчивия юноша, загдето пръв бе предложил употребата на превозното средство, мистър Пикуик бе поставен вътре и дружината потегли; Уордл и дългият надзирател вървяха най-напред, а мистър Пикуик в ръчната количка, привеждана в движение от Сам, завършваше шествието.
— Спрете, Сам — рече мистър Пикуик, когато стигнаха към средата на първата ливада.
— Какво има? — запита Уордл.
— Няма да позволя тази количка да бъде придвижена нито крачка напред — решително заяви мистър Пикуик, — ако Уинкл продължи да носи пушката си по този начин.
— Как трябва да я нося? — попита нещастният Уинкл.
— Носете я с дулото към земята — отвърна мистър Пикуик.
— Това съвсем не е по ловджийски — възрази мистър Уинкл.
— Не ме е грижа дали е по ловджийски, или не — отвърна мистър Пикуик. — Нямам намерение да ме застрелят в ръчна количка, защото някому се искало да изглежда тъй или иначе.