Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Възползваше се от всичко, опитваше всичко, наслаждаваше се на всичко.
Пиеше чай в пет следобед в компанията на Бека. Китайски чай със сандвичи с кресон, в сервиз от фин устърски порцелан в искрящи цветове. Обсъждаха новините от деня, планираха как да прекарат вечерта, коментираха последните разсъждения на Александър, прекрасното изпълнение на един тенор на някакъв стар запис, сравняваха го с други, Бека тананикаше, той слушаше, притворил очи.
Беше приключил с миналото. След като видя, че не може да го промени, прецени, че може да промени гледната си точка така, че то да престане да му пречи, да го наранява, да запълва цялото място и да го задушава. Вече не изпълняваше каквато и да е роля. Досега винаги бе играл някаква роля. Ролята на добрия син, на добрия ученик, на добрия съпруг, на добрия професионалист… но в нито една от тях не бе истинският Филип. Колко странно нещо е животът! Нужни ми бяха повече от петдесет години, за да открия мястото си, да престана да бъда този, който другите очакваха. За това се оказа достатъчно на сцената да се появят две жени, Бека и Доти. Две жени, които не играят роли, не се преструват, не се правят на някой друг. И животът става лесен, и щастието полека-лека се настанява в него.
Сутрин пие кафето си, наслаждавайки се на парка отсреща. На масата до прозореца искри букет розови ружи, на балкона две топки чимшир се кипрят в големи каменни саксии. В един от ъглите стои металната лейка с дългия чучур, с която Ани полива растенията. Две каменни колони красят фасадата на сградата в неокласически стил, творба на Робърт Адам, големият английски архитект от осемнайсети век. По покривите на къщите са накацали червени тухлени комини, почернели от пушеците, и телевизионни антени. Прозорци на малки квадрати, които се вдигат с едно натискане на китката. Покриви, покрити с черни плочи. Улуците се спускат по фасадите…
Щастието или теорията за гвоздеите на именития проповедник и философ Босюе. Филип много харесваше един пасаж от неговото „Разсъждение за краткостта на живота“: „Кариерата ми е от приблизително осемдесет години… Какво да откроя в тях? Времето, в което съм изпитал някакво удовлетворение, в което са ме удостоили с някаква почест? Но колко редки и малобройни са тези мигове от живота! Те са като гвоздеи, забити в дълга стена; ако ги гледате от разстояние, ще ви се стори, че заемат немалко място; съберете ли ги, ще видите, че няма да запълнят шепата ви“.
Колко ли гвоздеи бе събрал в шепата си?
Открехна прозореца и в стаята бавно нахлу влажен въздух. Филип обича това студено синьо небе, което постепенно се затопля, докато слънцето пробива облаците, влагата трепти във въздуха и отстъпва бавно пред настъпващия ден… Обича Лондон. Лондон — огромно село, кипящо от живот, от идеи, от търговско оживление, с шумни улици, тихи алеи и паркове.
Съзерцава дърветата по улицата, паркиращите автомобилисти, които плащат с есемеси или по интернет. Червеният камион на пощите разнася писмата и пратките. Съседката заминава извън града и товари колата си. Облякла е розова блуза и в момента слага червеното си колело в багажника. На стълбовете на уличното осветление с дебели вериги са привързани велосипеди със свалено предно колело. Предпазна мярка против крадците. Птиците пеят. Един мъж в сив костюм се вмъква на освободеното от съседката място и внимателно чете указанията за паркиране и таксуване. Вероятно е чужденец и не познава добре правилата на градското паркиране. Вади телефона си и се готви да плати. Вдига очи към небето и прави гримаса. Сигурно е някакъв тик. Изкривява устни. Сяда пак в колата. Патиците крякат. Поклащат се на полянката на кварталната градинка и отново цопват във водата. Мъжът седи на волана с ръце на коленете. Вглъбен.
— Излизам на пазар, имате ли нужда от нещо? — пита го Ани.
— Не, благодаря. Няма да обядвам вкъщи.
Ще обядва с Ортанс и един финансист. Тя му бе изпратила проекта си. Забележително представен. Ясно, стегнато и толкова нахално, че на човек му идваше да се включи в осъществяването му.
— Като се прибера, ще почистя.
— Не се притеснявайте, Ани. И без това къщата свети от чистота!
Поласкана от похвалата, тя се завърта на пети, развявайки дългата си сива пола на пансионерка в манастир.
Предната вечер се изненада, като я чу да се смее с глас. Сълзи течеха от очите й и тя хълцаше от смях, застанала пред Доти и Бека, умолявайки ги: стига, стига, не мога повече, ще се напишкам! Той тихо бе притворил вратата на кухнята, за да не притесни Ани.