Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Такива са били предците му и макар след осемнайсети век Короната да ги принудила да се подчиняват на законите, списъкът на случаите на насилствена смърт не се изчерпал. Ако не се биели, не крадели и не изнасилвали, те се давели. Неволно или не…
Единствената подробност в ужасяващата семейна сага, която разчувства Гари, бе историята на катеричките на Крайтън. В земите на замъка живеели катерички, които си правели гнезда по дърветата, близо до езерото. Прекрасни рижави катерички с огненочервени опашки, които били гордостта на имението Маккалъм. В никое друго владение нямало такива красиви катерички с рижави кожухчета. Съществувало дори старо пророчество:
Значи, любовта му към катеричките не е случайна. Кръвта на Маккалъм течеше във вените му…
Гари се зачуди дали катеричките вече са си отишли, или са на път да го сторят, и дали защото, предчувствайки трагичния им край, г-жа Хауъл го бе посъветвала да потегли незабавно.
„Тръгвай незабавно, побързай…“
Зае се да прехвърля в ума си всевъзможни причини, за да открие коя от всичките изисква наложителното му присъствие.
Продължаваше да рови из чекмеджетата на ума си, докато влакът навлизаше в гарата на Единбург, наречена „Уейвърли“ по заглавието на първия роман на Уолтър Скот, който бе родом от Единбург и чиято памет бе увековечена от огромния, наподобяващ мавзолей, позлатен паметник, издигнат на „Принсес Стрийт“. Столицата на Шотландия бе родно място на много писатели, романисти, философи: Дейвид Хюм, Адам Смит, Робърт Луис Стивънсън, Конан Дойл… Както и на изобретателя на телефона Греъм Бел. Гари си взе сака и слезе на перона. Гарата бе построена дълбоко в земните недра и за да влезе в града, човек трябваше да се изкатери по безброй каменни стъпала.
Когато излезе на „Принсес Стрийт“, в подножието на крепостната стена, изпита чувството, че внезапно се е озовал в друг век. Смаян, потърка очи — над него се извисяваше крепостна стена от плътно долепени един до друг сиви, червеникави, жълтеникави замъци…
Истинско непревзимаемо укрепление. Замъците разказваха историята на Шотландия, на нейните крале и кралици, на заговори и убийства, на сватби и кръщенета. Приличаха на филмов декор. Ако духнеше с всичка сила, щяха да се срутят и зад тях да се появи стар призрачен град…
Влезе в първия хотел на „Принсес Стрийт“ и попита за стая.
— Да гледа ли към крепостната стена? — попита девойката от рецепцията.
— Да — отвърна Гари.
Искаше да заспива, съзерцавайки величествената красота на старите камъни, които му нашепваха, че е дете, завърнало се в родния си дом.
Искаше да заспива, мечтаейки за Крайтън и за баща си, който го очакваше.
Сънува странен сън. Призракът на монаха от замъка седна на масата в трапезарията, свали качулката си, прекръсти се, долепи длани и обяви края на прокобата. В този момент влезе Дънкан Маккалъм, поочукан от живота мъж с великански ръст, с кръвясали очи, грабна го в прегръдките си, закачливо ръгайки го в ребрата, наричайки го „сине мой“.
На излизане от училището, където се опитваше да обясни на децата, тъпкани с мазни и сладки неща, как да се „хранят правилно“, Шърли чу съобщението, което й бе оставил Гари. С голямо усилие успя да запази равновесие с папките под едната мишница, с телефона в другата ръка и за миг реши, че съобщението не е за нея. Грешка, сигурно е грешка. Прослуша го няколко пъти, позна гласа на сина си и застина на ръба на тротоара. Вцепени се. Нямаше сили да помръдне. Гледаше преминаващите покрай нея коли и се питаше дали шумът от движението не е разместил думите така, че да й поднесат невероятната новина — синът й тръгваше да търси баща си.