Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Оливър ли, пошушна Шърли. Оливър, ами… той изчезна.
Как така изчезна? Може би по чудо някакво, а?
Ми не…
От Оливър нямаше ни вест, ни кост.
И скоро нямаше и да има.
След като се върна от Париж, той й се обади, радостен и напорист.
— Кога ще се видим? Имам някоя и друга идея…
— Няма да се видим никога вече.
След като си пое дълбоко дъх, добави:
— Влюбих се, докато бях в Париж… Получи се неочаквано.
Той се опита да се пошегува:
— Влюбена за една нощ или е по-сериозно?
— По-сериозно… — отговори тя, хапейки устни, за да престане с лъжите.
— Аха… Ясно. Изобщо не трябваше да те пускам да ходиш. Аз съм виновен… Има такива градове, толкова са романтични, че всеки път когато стъпим там, се Поддаваме на изкушението. Рим, Париж, не бива да пускаме момичетата там… или може, но с придружителка, някоя стара англичанка с брада.
Даваше си вид, че приема с лекота прекратяването на връзката им. Тя се засегна.
Оттогава той не й излизаше от главата.
Оттогава престана да ходи да плува в ледените води на езерата на Хампстед.
Оттогава минаха три седмици. Тя броеше дните. Броеше нощите. Сърцето й се свиваше, идваше й да вие от болка.
Защо ли не пообиколиш край ледените езера?, престраши се да предложи тънкото гласче. Има ли смисъл — промърмори Шърли. — Хайде, стегни се, яхвай колелото и поемай… Траеш си? Шубе ли те е? Мен да ме е шубе?, тросна се Шърли. Знаеш ли с кого говориш? С един бивш агент от MI5, тайните служби на Нейно величество. Знам какво означава опасност и знам как да се справя с нея. Владея всички начини по залавянето на двойните агенти и терористите, шляещи се из лондонските улици. Затова не ми говори, че ме е шубе от някакъв мъж с торбести кадифени гащи, износени на коленете. Не ми се надувай и не се прави на много отракана… Не отракана, а реалистка! Само един пример: аз, Шърли Уорд, мога да обезвредя бомба за двайсет секунди в микровълнова печка… Знам и номера с ръкуването, при което дланта на заподозрения се просмуква със специално намагнетизирано вещество, което позволява да бъде проследен безпрепятствено! Аха! Нещо замлъкна, не се чуваш вече, гласче на разума! Може и така да е, но не става дума за такъв страх! Говоря ти за един друг страх, по-смътен и неясен, по-потаен, за страха от интимните отношения между двама души. Дрън-дрън… От нищо не ме е страх! Приковавам всеки мъж с един юмручен удар между лопатките, нападам го откъм гърба… Бягай да се гмурнеш в ледените води на Хампстед. Това е по-смело, отколкото да нападаш мъжете откъм гърба!
Шърли се нацупи. Замисли се над предложението. Не бе много сигурна, че е добро. Плати двете си кафета с мляко, претегли с поглед пакета цигари и в крайна сметка реши да го остави.
Нямаше да се самоубива веднага.
Тънкият гласец на разума я бе ядосал яко и ефектът бе повече от добър. Реши да се прибере вкъщи и да премери сили с „Тексаско клане“.
Кога ли човек разбира, че е открил мястото си в живота, питаше се Филип, докато пиеше сутрешното си кафе, загледан в отсрещния парк.
Не знаеше.
Но знаеше, че е щастлив.
Дълги години беше един „преуспял“ мъж. Притежаваше всички външни белези на щастието, но когато останеше насаме със себе си, чувстваше, че нещо му липсва. Не се замисляше дълго, но сърцето му леко се свиваше и това бе достатъчно да помрачи мига.
Нямаше никакви вести от Жозефин. Беше се оставил във властта на времето. Очакването, което допреди седмици го нараняваше, сега го приемаше, без да му се противи. Не страдаше от нейното отсъствие. Разбираше я, понякога му се искаше да може да й каже, че щастието може да е просто, много просто…
Знаеше го, след като се чувстваше щастлив, просто ей така, без особена причина.
Сутрин се събуждаше в добро настроение, закусваше, чуваше веселия глас на Александър, който му казваше: довиждане и доскоро, в банята приглушено бръмчеше сешоарът на Доти, Бека си тананикаше оперни арии, от кухнята Ани задаваше обичайния си ежедневен въпрос, какво ще ядем днес… Доскоро тиха и безлюдна, къщата се огласяше от шумове от стъпки, песни, смях, весели възклицания. Той си похапваше бекон, четеше си вестника, ходеше на работа или оставаше у дома, усмихнат, говореше по телефона с Краставата жаба, когато му звънеше и се вайкаше, че нищо не печелели. Не му дремеше. Не очакваше нищо.
Нямаше какво повече да очаква.