Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
И знаеш ли, точно в тая трапезария, на общата ни софра, взех да усещам, че съм се омешал с турците. Може би защото тъй се държаха с мен. С почит и уважение. Учен човек, даскал — голяма работа! И да е неук някой турчин, никога не е толкоз прост, че да не цени знаещия, научилия се. Хайде да не правя сравнения, но не срещнах там селянин да смята за мързеливци ония, дето си вадят хляба с главата, с книгата. И моите ученици бяха повече от селата. Зрели мъже, голяма част по-възрастни от мен, а ме гледат в очите. Защо спя и ям с тях не знаеха, разбира се, ама, изглежда, по-близък им ставах по тоя начин. И като вляза в трапезарията, надигат се от вси страни, канят ме да седна при тях, а аз се кланям, благодаря, докато си заема мястото.
Човек с кожата си усеща какво му мислят. Пристъпиш ли нейде, където те мразят, завиждат ти, кожата ти го узнава преди да си го осъзнал. И добрите чувства се хващат без много приказки. Може би греша, но ми се струва, че съберат ли се повечко турци на едно място, настроението им па̀ри, па̀ри — все едно жив въглен си взел в ръка. Независимо дали е враждебно или доброжелателно. Може би душите им по-лесно се сговарят помежду си в цялост някаква.
И да не е вярно това впечатление в различните случаи, за моите хора съм сигурен. При това не са се лигавили, да речеш. Да са дрънкали признания или да ме тупат свойски по рамото. Строги, сдържани, пестеливи на приказки, сърцата им уж с катинар заключени, пък аз долавях, че са готови всяко добро да ми направят. Бяха доверчиви, ама и печелеха доверие. И лека-полека с мен стана туй, дето става с ръбата песъчинка, кога попадне в мидата. Тая турска среда в училището и общежитието поизглади острите връхчета, позатули страховете ми, подозренията ми и ден след ден взех да заприличвам на черупката, в която се бях приютил. Е, ако някой хване да чегърта бисера, може и до песъчинката да стигне. Не съм казал, че станах турчин за няколко месеца, защото туй не зависи от потребност и желание. Ама доста бях заприличал, животът пластеше своето, а и сам аз не исках да се деля…
Хареса ми работата в училището. У човека дремят много неща, дето никога не се пробуждат. Мислил съм си понякога като какъв можех да стана. Шофьор, летец, кормчия на кораб — тия три професии бих сложил на първо място. За лекар ме биваше, за готвач, за банков чиновник, за зидар, за градинар, за фурнаджия и прочие. Много още занаяти щяха да ми прилегнат и нямаше да се посрамя. За две неща не ставах. Цигулар и политик. Едното не мога, другото не искам. За едното не ми стига толкоз сръчност, за другото — толкоз безсрамие. Та и учител щеше да излезе от мен, ако ме бяха оставили на мира. Даже главният подкачи веднъж тая работа. Така и така, вика, гледаме те, три месеца минаха, доволни сме. Ако тъй върви нататък, и втори курс може да останеш. Ще правим сметка да ти отделим някоя лира, пък после, живот и здраве, и друго да мислим.
Много причини имаше да ме одобряват двамата учители, а една от тях беше Али. Успехът му в учението. Макар да не бе съвсем правилно, защото и без мен той щеше да изпъкне. Не само схватлив ум притежаваше момчето, ами амбиции и самолюбие големи. Гледал съм го как се бори. Във вътрешния двор на хана едно местенце бе обрасло с рядка трева и там преди вечеря школниците се бореха. Турчин без пехливанлък не бива. Срещаха се яки мъже, опитни в хватките, но и те избягваха да се залавят с Али Доган. Защото той не се бори за кеф, а сякаш главата си е заложил. Оса нищо не е как налита, пък вкопчи ли ти се в крака, примерно, няма отърване. Веднъж един го повали възнак, прилепи му плешките на земята и всеки друг в това положение ще каже: „Евалла!“ Ще стане и ще се отдръпне. Али обаче — не! Щом го отпусне оня, впие му си в шията като кърлеж. И победителят не може да се надигне, не може да изтръска от себе си победения. Али го стиска в смъртна прегръдка и въобще не слуша какво викат зяпачите. В края на краищата не се разбра кой взе победата, защото оня отгоре се умори и пръв рече евалла, предаде се. Такъв като Али няма да го надвиеш, докато е жив. Може да го победиш не като го проснеш на земята, а само като го закопаеш под нея…