Заслепяващият нож

Отвъд мините имаше кръг от дървени кули. Зоната вътре беше твърде обширна, за да се затвори с ограда, но земята беше разчистена от дървета и всеки бягащ роб трябваше да прекоси огромен открит терен. В кулите имаше пазачи, коне и дресирани за лов на роби огромни кучета.

Под мините, до реката, бе разположено малкото градче Торикос. Тук рудата се товареше на баржи, докарваше се храна от околностите, водеше се търговия между робовладелците, предлагаше се лечение, продаваха се сечива и се отсъждаха спорове. Торикос обаче беше почти празен. Всеки, който бе могъл да избяга, беше избягал. Останал беше само един старейшина от градския съвет и гражданите, оказали се твърде стари или болни, за да пътуват. Лив се зачуди на страхливостта на избягалите — що за човек би оставил майка си на милостта на една нахлуваща армия? Войната явно издаваше най-лошото у мнозина и най-доброто у малцина.

Нямаше битка — щом видяха идващите военни сили, управителите на мините разбраха, че съпротивата ще е самоубийство. Войниците в Лаврион бяха просто охрана — пазеха робите и залавяха избягалите, — а не дисциплинирани бойци. Разполагаха само с половин дузина притеглящи жени и нито една от тях не беше тренирана в бой. А и всички те бяха изтеглени в Идос.

Старецът от градския съвет посрещна Цветния принц пред градчето. Изглеждаше доста уплашен, но пък Лив беше забравила колко ужасен изглеждаше Цветния принц отначало. Все пак старецът предаде града с достойнство и помоли за милост.

Цветния принц му я даде. Закле се, че никой няма да бъде убит или задържан и че нищо няма да им бъде отнето, освен храна и сечива.

И остана верен на думата си, макар това да предизвика недоволно мърморене. Лив осъзна, че би било по-трудно, ако армията бе търпяла някакви лишения. Но тъй като войниците имаха достатъчно продоволствие и засега никой не беше загинал при взимане на плячка, беше много по-лесно да се подчинят на заповедта.

Принцът положи големи грижи за завладяването на самите мини. Изпрати войници да завладеят кулите, та робите да не избягат в суматохата. Ако наистина смяташе да ги освободи, както твърдеше, щеше да го направи когато той реши и по свой начин.

Така и стана. Койос Белодъб обичаше показността. Когато предвечерното слънце огря небето с огъня си, той заговори на трийсетте хиляди събрани роби. Всички щяха да бъдат освободени веднага щом изслушат няколкото му скромни думи. Тази нощ щеше да облече и нахрани всички. Свободни бяха да отидат където намерят за добре, стига да не крадат от хората му или да се присъединят към Хромария. Или, каза им, можели да тръгнат с него и да взимат еднакъв дял от плячката с останалите му войници и еднаква плата, и може би да спечелят достатъчно, за да започнат нов живот, да си спечелят парче земя, ако желаят да се занимават със земеделие, или пари, ако искат да живеят в градовете. Имаха десет дни, за да решат, но трябваше да решат преди той да щурмува Идос. Ако изберяха да се включат в армията, трябваше да живеят според правилата на армията. Но изборът си беше техен, даден им свободно, и от този ден никога повече нямаше да са роби.