Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Всеки е пожелавал да има власт над времето — увери я Елайза. — Сега си върви, скъпа Мери, и се помъчи да не се тревожиш. Сигурна съм, че нещата ще се оправят. Ще ти съобщя, след като поговоря с Роуз.
* * *
Аделайн почука тихо на вратата на спалнята и я отвори. Роуз седеше на канапето до прозореца, забола поглед в земята. Ръцете й бяха страшно слабички, а профилът — съвсем измършавял. Стаята беше притихнала в безмълвие от състрадание към обитателката си, възглавниците се бяха сплескали, завесите бяха провиснали отчаяно. Дори въздухът беше застинал между сноповете струяща отвън слаба светлина.
Роуз с нищо не показа, че е усетила влизането на майка си или че има нещо против, затова Аделайн се приближи и застана зад нея. Погледна през прозореца да види върху какво е приковано вниманието на дъщеря й.
Натаниъл седеше пред статива си в беседката и преглеждаше листовете в кожената си папка. В жестовете му се долавяше тревога, сякаш беше изгубил някакво свое важно пособие.
— Той ще ме напусне, мамо. — Гласът на Роуз прозвуча блед като слънцето. — Защо му е да остане?
В този момент Роуз се извърна и Аделайн се помъчи да не допусне собственото й лице да отрази посивялото и плашещо състояние на дъщеря й. Положи длан върху костеливото рамо на Роуз.
— Всичко ще се оправи, моя Роуз.
— Така ли?
В тона й имаше такава горчивина, че Аделайн трепна.
— Разбира се.
— Не виждам как ще стане, понеже не съм в състояние да му помогна да се осъществи като мъж. Все не успявам да го даря с наследник, да му дам дете. — Роуз отново се извърна към прозореца. — Разбира се, че ще ме напусне. А без него аз съвсем ще се стопя.
— Разговарях с Натаниъл, Роуз.
— О, мамо…
Аделайн вдигна пръст и докосна устните на Роуз.
— Разговарях с Натаниъл и съм сигурна, че той, както и аз самата, най-много от всичко иска ти да възвърнеш доброто си здраве. Децата ще се появят, след като оздравееш, просто трябва да проявиш търпение. Дай си време да се възстановиш.
Роуз поклати глава, а шията й беше толкова тъничка, че на Аделайн й се прииска да я накара да спре, да не би да се нарани.
— Не мога да чакам, мамо. Без дете не мога да продължа напред. Готова съм на всичко, за да имам дете, дори да навредя на себе си. Предпочитам да умра, отколкото да чакам.
Аделайн внимателно приседна до нея и пое бледите и студени ръце на дъщеря си между своите.
— Не е нужно да се стига до там.
Роуз примигна с огромните си очи срещу Аделайн и в тях проблесна бледа искрица надежда — надеждата, която никога не напуска едно дете, вярата, че родителят може да оправи нещата.
— Аз съм ти майка и съм длъжна да се грижа за здравето ти, дори и ако ти не го правиш, затова много размишлявах над страданието ти. Убедена съм, че можеш да имаш дете, без да се излагаш на опасност.
— Мамо?
— Отначало може би няма да откликнеш охотно, но те умолявам да прогониш съмненията си. — Аделайн снижи глас. — Моля те, Роуз, чуй внимателно какво имам да ти кажа.
* * *
Накрая всъщност Роуз потърси Елайза. Пет дни след посещението на Мери в къщата на скалата Елайза получи съобщение, че Роуз иска да я види. И което беше още по-изненадващо — Роуз предлагаше двете да се срещнат в Тайната градина на Елайза.
Когато зърна братовчедка си, Елайза се зарадва, че се е сетила да вземе възглавници за желязната пейка. Защото клетата Роуз направо се беше стопила. Мери беше намекнала за влошеното здраве на господарката, но Елайза не беше допускала, че става дума за такова крайно изтощение. Постара се да не издаде смайването си, но явно не успя.
— Изненадана си от вида ми, братовчедке — усмихна се Роуз и скулите й се превърнаха в остриета. — Добре те познавам, скъпа Елайза. Чета мислите ти, сякаш са мои собствени. Не се притеснявай. Просто боледувах и съм доста отслабнала, но както винаги, ще се възстановя.
Елайза кимна и усети парене в очите.
Роуз се усмихна — усмивка, която опитът й да изглежда уверена направи още по-печална.
— Ела, седни до мен, Елайза — повика я тя с жест. — Нека усетя скъпата си братовчедка редом. Помниш ли когато за пръв път ме доведе в Тайната градина и двете заедно засадихме ябълковото дръвче?
Елайза пое студената слаба ръка на Роуз в своята.
— Разбира се, че помня. Виж го сега, Роуз, виж нашето дръвче.
Фиданката беше пораснала и стигаше почти до горния край на стената. От стеблото излизаха изящни голи клонки, а тънки филизи бяха щръкнали нагоре към небето.