Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Клетата скъпа Роуз. Д-р Матюс се срещна с Аделайн в началото на седмицата, седна срещу нея в сутрешния салон и заговори приглушено, както правеше винаги при повод за тревога. Каза й, че Роуз не е добре (като че ли Аделайн не го виждаше и сама) и че той е сериозно загрижен.
— За жалост, лейди Монтраше, страховете ми не се ограничават със сегашното влошаване на състоянието й. Има и… — изкашля се той леко зад прилежно свития си юмрук — … и други неща.
— Какви други неща, доктор Матюс? — подаде му Аделайн чаша чай.
— Емоционални проблеми, лейди Монтраше — усмихна се лекарят превзето и отпи от чая си. — Когато разпитах госпожа Уокър за физическите аспекти на брака й, тя изложи, според моето професионално мнение, нездрава тенденция към прекомерно активна физическа интимност.
Аделайн усети, че дробовете й се разширяват, но се овладя и се застави да въздъхне спокойно. Понеже нямаше какво друго да каже или да направи, тя сложи още една бучка захар в чая си и разбърка. Кимна на д-р Матюс да продължава, без да го поглежда в очите.
— Не се тревожете, лейди Монтраше. Макар състоянието на дъщеря ви да е наистина сериозно, тя не е сама. Уверявам ви, че сред младите дами напоследък се наблюдава тенденция към повишена физическа активност, и съм уверен, че госпожа Уокър ще го преодолее. Тревожи ме повече подозрението, че тази физическа активност е една от причините за непрекъснатите й несполуки.
Аделайн се прокашля.
— Продължете, доктор Матюс.
— Искреното ми мнение като лекар е, че дъщеря ви трябва да преустанови всякакви интимни отношения, за да даде на крехкото си тяло възможност да се възстанови. Защото нещата са свързани, лейди Монтраше, всичко е свързано.
Аделайн поднесе чашата към устните си и вкуси от горчилката на финия порцелан. Кимна почти незабележимо.
— Неведоми са пътищата Божии. А също и на създаденото по негов образ и подобие човешко тяло. Разумно е да се допусне, че една млада жена с по-силен… апетит — усмихна се той извинително с присвити очи — няма да е безукорен пример за майчинство. Тялото усеща тези неща, лейди Монтраше.
— Значи, вие смятате, доктор Матюс, че ако дъщеря ми прави по-редки опити, има по-голяма вероятност да успее.
— Заслужава си да се замислим над такава възможност, лейди Монтраше. Да не говорим за ползата от подобно въздържание за нейното общо здравословно състояние. Нещо като ветрен конус, лейди Монтраше.
Аделайн изви вежди и се зачуди — не за пръв път — защо през цялото време е останала лоялна към д-р Матюс.
— Ако ветреният конус виси навън години наред без възможност за отдих или за поправка, силните ветрове несъмнено ще пробият дупки в тъканта му. По същия начин дъщеря ви трябва да получи време да събере сили. Тя трябва да бъде предпазвана от силните ветрове, които могат да я разкъсат.
Като оставим настрана приказките му за ветрени конуси, в думите на д-р Матюс имаше известен здрав разум. Роуз беше слаба и болна и ако не си дадеше достатъчно време да оздравее, нямаше да се възстанови напълно. Обаче тя толкова силно копнееше да има дете, че Аделайн се съмняваше дали няма да се окаже невъзможно да я убеди да постави собственото си здраве на първо място. Аделайн дълго размишлява и реши, че ще се наложи да привлече и Натаниъл в заговора. Колкото и неловък да се очертаваше подобен разговор, тя винаги успяваше да го накара да се подчини. През изминалите дванайсет месеца Натаниъл се беше научил да играе по свирката на Аделайн и сега, изправен пред перспективата да нарисува кралски портрет, той със сигурност щеше да възприеме гледната точка на тъща си.
Аделайн успя външно да запази спокойствие, но само как кипеше от гняв вътрешно. Още колко изпитания щеше да се окаже принудено да изтърпи слабото тяло на Роуз? Където и да отидеше Аделайн — да играе бридж, на социални събирания, кръщенета и увеселения в края на седмицата, — тя наблюдаваше как младите жени се смеят и флиртуват с пламнали бузи и мисълта я сполетя неусетно: защо те са здрави, щастливи и силни и притискат бебе в обятията си, а моята Роуз няма дете? Дали не беше Божие наказание? Може би Аделайн прекомерно се бе гордяла с красотата на Роуз, с изисканите й обноски, с благия й характер. Защото какво по-жестоко наказание от това да гледаш как любимото ти дете страда?