Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Драскулките постепенно се превръщаха в рисунки. Потъмняваше сенките, удебеляваше линиите, подчертаваше чертите на лицата. Натаниъл забождаше парченцата пергамент в горната част на статива си, за да не ги отвее лекият ветрец. Оглеждаше ги отново и отново, стараеше се да не забелязва хартията с воден знак, която Роуз му купи веднага след сватбата, стараеше се да не мисли за по-щастливи времена.
Рисунките още не бяха завършени, но той беше доволен от тях. Само това занимание му доставяше удоволствие и нещо повече — даваше му възможност за бягство от мъченичеството, в което се бе превърнал животът му. Следобед Натаниъл щеше да си позволи да скицира, да рисува безцелно, както правеше като дете. Мрачните очи на лорд Макълби щяха да почакат.
* * *
Най-накрая Роуз се облече с помощта на Мери. Цяла сутрин лежа, но най-накрая реши да излезе от стаята. Кога за последен път беше напускала четирите стени? Преди два дни? Преди три? Едва не падна, когато се изправи. Свят й се зави, коремът я присви — все познати усещания от детството. Тогава Елайза повдигаше духа й с вълшебни приказки, с приказки, извлечени от залива. Само да можеше и страданието на възрастните да се лекува толкова лесно!
Роуз не беше виждала Елайза от доста време. Понякога я мярваше през прозореца да се разхожда из градината или да стои на канарата над залива — далечна точица с дълга развята зад нея рижа коса. Един-два пъти Мери я потърси с вестта, че госпожица Елайза е долу и моли да бъде приета, но Роуз неизменно отказваше. Обичаше Елайза, но битката, която сега водеше срещу скръбта и надеждата, изсмукваше цялата й сила. А Елайза беше толкова одухотворена, толкова жизнена, оптимистично настроена и здрава. Роуз просто не можеше да го понесе.
Безтегловна като привидение, Роуз се понесе по застлания с килим коридор, положила длан върху декоративния перваз на стената, за да пази равновесие. Следобед, когато Натаниъл се върнеше от срещата си в Тримейн Хол, щеше да отиде при него в беседката. Разбира се, щеше да е студено, но тя щеше да накара Мери да я увие с нещо топло, а Томас можеше да извади кушетката и едно одеяло, за да й е удобно. Натаниъл сигурно се чувстваше самотен навън и щеше да се зарадва, че тя отново е до него. И можеше да я нарисува полегнала. Натаниъл толкова обичаше да я рисува, а неин дълг като съпруга беше да угажда на съпруга си.
Роуз почти бе стигнала до стълбите, когато чу гласове във ветровития коридор.
— Тя твърди, че няма да каже нищо, че е единствено нейна работа.
Думите бяха накъсани от потропването на метла по перваза на дюшемето.
— Господарката няма да остане доволна, като разбере.
— Господарката няма да разбере.
— Ако има очи на главата си, ще разбере. Не са много ония, дето не забелязват кога една жена напълнява, понеже носи дете в утробата си. — Роуз притисна студената си ръка към устата и тихичко се прокрадна по коридора, наострила уши да дочуе още нещо. — Тя казва, че жените от семейството й не напълнявали. Щяла да успее да го прикрие с униформата си.
— Дано да е права, че иначе ще изхвърчи от тук най-позорно.
Роуз стигна в горния край на стълбите навреме, за да види как Дейзи влиза в помещението на слугите. Сали нямаше късмет да се оттегли навреме.
Прислужницата се сепна и бузите й поруменяха на грозни петна.
— Извинете, госпожо. — Непохватна проява на учтивост, заплетена в полите метла. — Не ви видях.
— За кого говорехте, Сали?
Петната стигнаха до връхчетата на ушите на момичето.
— Сали, настоявам да ми отговориш. Коя очаква дете?
— Мери, госпожо. — Почти шепот.
— Мери ли?
— Да, госпожо.
— Мери очаква дете?
Момичето кимна отривисто, а по лицето му се изписа огромно желание да се изпари.
— Разбирам.
Дълбока пропаст зейна в корема на Роуз и сякаш щеше цялата да я всмукне навътре. Това глупаво момиче с неговата отблъскваща, евтина плодовитост. Перчи се с нея пред очите на всички, грижи се лицемерно за Роуз, уверява я, че всичко ще бъде наред, а после се смее зад гърба й. При това е неомъжена! Е, не в този дом! Имението „Блакхърст“ спазваше древен и строг морал. Роуз трябваше да се погрижи за спазването на тези норми. Тя предпазливо въздъхна и каза:
— Благодаря ти, Сали. Можеш да си вървиш.
* * *
Аделайн прокарваше четката през косата си отново и отново. Бяха уволнили Мери и прислугата за предстоящото през уикенда увеселение се оказваше крайно недостатъчна, но трябваше да се справят с отсъствието на момичето. Макар обикновено да не насърчаваше Роуз да взема решения за прислугата, без да се консултира с нея, обстоятелствата този път бяха извънредни, а Мери беше малка мръсница. При това неомъжена, което беше още по-срамно. Не, инстинктът на Роуз беше правилен, нищо че подходът й не беше.