Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Когато се върна обратно в салона, Марион продължаваше да стои на същото място, само че в прегръдката на другата й ръка беше застанал синът й. Линкълн продължаваше да люлее Хонория насам-натам като махало.
— Какво безобразие! — избухна Чарли. — Какво абсолютно безобразие!
Никой от двамата не отговори. Чарли се тръшна в едно кресло, взе чашата си, след това я остави и каза:
— Хора, които не съм виждал дели две години и имат огромното нахалство…
Той млъкна. Марион произнесе едно „Ооо!“ заедно с кратка и ядна въздишка, обърна му рязко гръб и излезе от стаята.
Линкълн пусна внимателно Хонория на земята.
— Деца, вървете и започнете да ядете супата си — каза той и когато те му се подчиниха, се обърна към Чарли:
— Марион не се чувства добре и не може да издържа на шокове. Този тип хора наистина я карат да се чувства физически болна.
— Не съм им казвал да идват тук. Измъкнали са от някого името ти. Те нарочно…
— Прекалено лошо стана. Това не оправя нещата. Извини ме за минута.
Останал сам, Чарли седеше напрегнато в креслото. Откъм съседната стая се чуваше как децата се хранят и разговарят с едносрични думи, вече забравили за сцената между родителите. Долови слаб разговор от по-далечната стая, а след това щракването на телефон при вдигане на слушалката и обзет от паника, Чарли отиде в другия край на салона, където не се чуваше.
След една минута Линкълн се върна.
— Виж какво, Чарли. Струва ми се, че най-добре ще бъде да отменим днешната вечеря. Марион е много зле.
— Сърдита ли ми е?
— Май че да — каза той почти грубо. — Тя не е здрава и…
— Искаш да кажеш, че е променила решението си за Хонория?
— В момента е доста ядосана. Не зная. Обади ми се утре в банката.
— Бих искал да й обясниш, че и през ум не ми е минавало, че тези хора могат да дойдат тук. Аз съм не по-малко ядосан от вас.
— Не бих могъл да й обясня нищо сега.
Чарли стана. Взе си шапката и палтото и тръгна по коридора. След това отвори вратата на трапезарията и изрече със странен глас:
— Лека нощ, деца.
Хонория стана и тичешком заобиколи масата, за да го прегърне.
— Довиждане, сладката ми — каза вяло той, а после се опита да придаде повече нежност на гласа си, да смекчи нещо.
— Лека нощ, мили деца.
V
Чарли се запъти направо към бара на хотел „Риц“ с безумното намерение да намери Лорейн и Дънкън, но те не бяха там, пък и той осъзна, че при всички случаи не можеше нищо да стори. Не беше се докосвал до чашата си в дома на Питърс и сега си поръча уиски със сода. Пол дойде при него, за да го поздрави.
— Промяната е огромна — каза тъжно той. — Работата ни сега е наполовина от онова, което правехме преди. Чувам, че много от нашите, които се върнаха в Щатите, са изгубили всичко ако не при първото, после, по време на второто спадане на борсата. Разбрах, че вашият приятел Джордж Харт бил загубил всичко до последния цент. Вие обратно в Щатите ли се върнахте?
— Не, работя в Прага.
— Чух, че сте загубили доста по време на кризата.
— Загубих. — След което добави мрачно: — Но затова пък загубих всичко, което исках, по време на възхода.
— Продажба с намаление?
— Нещо такова.
Споменът за онези дни отново го заля като кошмар — хората, които бяха срещнали, докато пътувала, хора, които не можеха да съберат една редица числа или да изрекат едно смислено изречение. Онзи дребен мъж, с когото Хелън се беше съгласила да танцува по време на бала на парахода, а после беше казал обидните думи за нея на десет фута от тяхната маса; жените и момичетата, които изнасяха на ръце от обществените заведения, а те крещяха под въздействието на алкохола или наркотиците.
… Мъжете, които заключваха жените си отвън на снега, защото снегът от двайсет и девета година не беше истински сняг. Ако не ти се искаше да е сняг, просто трябваше да платиш известна сума.
Той отиде до телефона и позвъни в дома на Питърс; обади се Линкълн.
— Обаждам се, защото непрекъснато мисля за това. Марион каза ли нещо определено?
— Марион е болна — отвърна кратко Линкълн. — Зная, че вината не е твоя, но не мога да позволя това да я разсипе. Страхувам се, че ще се наложи да го отложим с още шест месеца; не мога да рискувам да я докарам пак до същото състояние.