Цялото кралско войнство

Останах да гледам със зяпнала уста черните очертания на входа в сянката на верандата — Ан не запали лампата — и да се вслушвам напрегнато, като да чаках някакъв сигнал. Но не се чуваше никакъв звук освен безименния шепот на нощта, който се носи дори при пълно безветрие и когато си толкова далеч от брега, че е изключено да чуваш неспирния ромон на водата.

След няколко минути запалих отново мотора и като потеглих рязко, хвърляйки зад себе си струи чакъл от алеята, запраших с рев по пътя. По Крайбрежния дадох пълен газ, та да им дам да разберат на тия сънливи говеда в белите къщи. Нека изпонаскачат като попарени в леглата си. Пролетях с рев десетина мили, докато стигнах до боровата гора, където вече нямаше кого да плаша освен бухалите или някой нещастник — дар божи за комарите — в колибата му край тинята на отлива. Затова тук обърнах, отпуснах педала на газта, изтегнах се на облегалото и поех спокойно назад като лодка, носена от бавно течение.

У дома, щом легнах в кревата, си спомних — не, не си спомних, а видях — лицето на Ан: обърнато към небето, със затворени очи, окъпано в лунна светлина, и тогава си спомних онзи далечен ден, когато бяхме отишли на излет — когато плувахме в залива под буреносните облаци, когато, затворила очи, тя се отпусна във водата с лице към виолетово-зеленото притъмняло небе, по което много високо прелиташе бялата чайка. Досега като че ли не си бях спомнял за това, а ако съм си спомнял, не съм му придавал никакво значение; но сега, в леглото, изведнъж изпитах чувството, че стоя пред прага на най-невероятно откритие. И разбрах: днешният миг е само продължение на онзи отдавнашен миг в морето, днешният миг е живял непрекъснато в онзи миг, но аз не съм знаел това, пренебрегнал съм го, пропуснал съм го; то е все едно, че си хвърлил зърно на земята и след време, когато минаваш по същия път, виждаш високо растение, цялото покрито с цвят, или все едно, че заедно с клечоляка си хвърлил в огъня прашна пръчка, но тя се оказва динамит и всичко хвръква на възбог.

И наистина всичко хвръкна на възбог. Аз скочих в кревата като попарен — като ония говеда, които разбудих с трясъка на колата преди малко. Но не беше само скачането: седнах в кревата, изпълнен с някакъв безкраен екстаз. Никога в живота си не бях изпитвал такова нещо. Дъхът ми спря и имах чувството, че вените на слепоочията ми ще се пръснат — същото е, когато се гмурнеш много надълбоко и ти се струва, че никога няма да излезеш на повърхността. Чувствувах, че съм пред самия праг на откриването на голямата, абсолютна и всеобхватна истина. Още миг — и ще я зная. Най-сетне успях да си поема дъх.

— Господи! — възкликнах аз. — Господи! — И разперих широко ръце, като че исках да обхвана цялата вселена.