Огнената кралица

— Корабът се храни от товара си — изсумтя той към мен, преди да тръгне. Напоследък беше малко по-склонен към приказки, но пак отказваше да размени и дума с Форнела. — Това би трябвало да ни докара половин трюм подправки. Остани на борда и дръж под око тази твоя вещица.

Тя дойде при мен на перилата, докато оглеждах пристанището и града зад него.

— Чувала съм да описват това място като перлата на северната империя — каза. — Но да си призная, на мен ми се струва, че е загубило малко блясъка си.

От войната насам Марбелис се намираше в непрекъснат процес на възстановяване, многото опожарени и разрушени квартали постепенно изчезваха, докато големият пристанищен град се изцеряваше. Но докато един град може да бъде поправен, сърцата на жителите му са друго нещо. В годините след войната беше имало много апели към императора за по-категорично и дълготрайно възмездие срещу северняците, като най-гръмките и многобройните идваха от Марбелис.

— „Намерихме перла в пустинята — цитирах аз. — И направихме от нея въглен.“

— Хубаво е — каза тя. — Предполагам, че е твое.

— Всъщност, написа го един млад поет, когото срещнах във Варинсхолд. В интерес на истината, синът на генерала, командвал армията, която едва не унищожи този град.

— Предполагам, не си успял да се добереш до бащата?

— Не. Той отхвърли всички искания за разговор. Синът му обаче се радваше да си говорим, стига да му плащам виното за вечерта.

— Той имаше ли някакво оправдание за това? Някаква конкретна причина?

Поклатих глава.

— Само съжаление и чувство за вина, макар че самият той не е участвал в клането. Гореше от желание да изтъкне, че баща му бързо е потушил безчинствата на армията си и екзекутирал над сто души за различни ужасни деяния.

— Токрев също би ги екзекутирал. Мъртвите роби не струват нищо.

Извърнах се от перилата и тръгнах към общата ни каюта.

— Имаме работа за вършене.

През последните седмици нашите проучвания бяха разширили значително познанията ми върху древните митове, но все още не даваха много информация за произхода на Съюзника, нито за местонахождението на вечния човек, когото той търси. Тук-там се споменаваше за машинациите на мрачни богове или злонамерени духове — в древните, предимно откъслечни предания, останали от жителите на областите, които по-късно щели да се превърнат във Воларианската империя, — но беше просто невъзможно да се отсеят фактите от суеверията. Вечният човек се оказа по-плодотворна посока за разследване, открихме не по-малко от седем различни версии на историята му, предимно идващи от Азраел и въртящи се около отхвърлянето на Вярата от страна на клетника. Все пак имаше и други истории: една от Кумбраел, която го обрисуваше като безбожен еретик, извършил върховното престъпление да изгори Десетокнижието и прокълнат от Световния отец да размишлява навеки над греха си. Днес обаче проучванията ми разкриха мелденейска легенда за човек, изхвърлен на брега на островите след корабокрушение, човек, който би трябвало да се удави, но оживял, докато всичките му спътници погинали. Той наричал себе си Урлан и казвал, че е дошъл да търси Старите богове.