Огнената кралица

— Стига! — каза ѝ Вейлин със заповеден глас и достатъчно силно, за да накара стаята да притихне изведнъж. — Тук не си си вкъщи и обиждаш нашите домакини — продължи по-тихо, после премести поглед към Алтурк. — А ти, талеса, би трябвало вече да отидеш да си легнеш.

— Мерим хер — изломоти Алтурк и се надигна наполовина, посегна за бойната си тояга, но бързо я изпусна. — Синоубиец! — Подпря се с ръце на масата и опита да се изправи. Тази задача обаче се оказа непосилна за изнемощелите му крайници, той рухна и лицето му се фрасна глухо в масата. Алтурк остана в тази поза и скоро захърка.

— Варниш — присмя му се Кирал, седна отново и се втренчи във Вейлин. — Трябваше да ме оставиш да го убия. Песента ми не намира никаква стойност в него.

— Един измъчван ум заслужава изцеление, не смърт — каза ѝ Асторек и хвърли съчувствен поглед към спящия лонак. — Освен това хората от едно и също племе не бива да се убиват взаимно.

Кирал се засмя и метна в устата си едно плодче.

— Тогава, след като вече не ни е позволено да убиваме мерим хер, лонаките няма да имат кой знае какво друго да правят.

Асторек поклати тъжно глава.

— Всичко това е толкова странно, но и тъй познато.

Пирът свърши няколко часа по-късно. Сентарите отнесоха намиращия се все още в безсъзнание Алтурк в далечния край на залата, където Асторек им каза, че могат да си стъкмят постели, защото в селището липсваха достатъчно свободни сгради за толкова много новодошли.

— Племето расте от година на година — каза той. — Непрекъснато трябва да строим.

Китоубиеца и Многокрилата се появиха до него заедно с Мъдрия мечок и шаманката посочи с жезъла си към широкия вход на залата.

— Време е за нашата история — каза Асторек.

След топлината на залата студът навън бе съкрушителен, изкара въздуха от дробовете на Вейлин и моментално предизвика туптене в слепоочията му. Тримата с Дарена и Кирал последваха ледените хора в гората. Асторек вървеше най-отпред с горяща факла в ръка. Пътят беше стръмен и покрит с дебел сняг и ставаше все по-труден, колкото по-високо се катереха, макар че Вълчите хора се движеха с несъзнателна бързина, тъй като бяха минавали оттук много пъти.

Накрая стигнаха до равно място в основата на една назъбена скала и Асторек вдигна факлата си. Светлината заигра по тесен отвор в камъка. Вейлин видя как Кирал и Дарена се вцепениха при вида на пещерата и как Мъдрия мечок стисна по-здраво костения си жезъл.

— Сила ли има тук? — попита го той.

— Много сила — потвърди шаманът, взираше се в пещерата с явно безпокойство. — Може би прекалено много.

— Тук не ви дебне никаква опасност — каза Асторек, влезе в пещерата и даде знак на Вейлин да го последва. — Това място е колкото наше, толкова и ваше.

Входът на пещерата беше тесен, но се разширяваше в просторна кухина. Стените ѝ бяха сухи, а въздухът — застоял. В пода имаше оформени множество чашкоподобни вдлъбнатини, всяка обагрена със засъхнал пигмент в различен цвят. Вниманието на Вейлин обаче бе привлечено от стените. Те се извиваха в голям полукръг около тях и две трети от дължината им бе богато украсена с рисунки в толкова ярки багри, че сякаш трептяха в светлината от факлата на Асторек.