Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Многокрилата поведе Вейлин към частта от стената най-близо до входа на пещерата и заговори.
— Майка ми ви приветства с добре дошли при паметта на Вълчия народ — преведе Асторек.
Вейлин се вгледа в картините върху камъка и с изненада откри, че боята е прясна, а образите — ясни и лесно различими. Имаше голямо петно черна боя, нашарено с жълти точици, което той реши, че символизира нощното небе. Малко по-нататък видя грубо надраскани човечета, събрани в голяма група, а до тях същата група, разделена с три черни линии.
— Краят на първата Дълга нощ — каза Асторек — и раждането на трите племена, които разделили островите помежду си. Тогава нямало шамани и животът бил труден. Но все пак сме благоденствали. — Той продължи нататък и светлината на факлата трепкаше по различни сцени. Докато вървяха напред, образите ставаха все по-сложни и вече нямаше човечета от чертички, а ясни изображения на хора и зверове. Ловци пробождаха с копия морж върху леда или мятаха харпуни по китове от носа на лодки, други пък строяха къщи между дърветата. На следващата картина Вейлин спря и му трябваше момент да разбере напълно сцената: остров, Вълчия дом, ако се съдеше по формата на планината, а до него някакъв съд, само че с напълно непозната конструкция. Беше дълъг и газеше дълбоко във водата, само с една мачта и много повече гребла от всеки съвременен кораб.
— Те дошли от запад през летните месеци — каза Асторек. — Преди толкова много години, че оттогава звездите са променили пътя си. Високи хора, които говорели с неразбираемо ломотене, но носели скъпоценни дарове: остриета от желязо, по-здрави и по-остри от всичко, което сме можели да направим ние, и чудни устройства от стъкло, които пращали погледа ти през големи разстояния. Нарекли сме ги Хората от голямата лодка.
Той посочи три фигури, стоящи до кораба, двама мъже и една жена. Жената беше смайващо красива, тъмнокоса и зеленоока, с дълга бяла роба и със златен амулет на шията: полумесец, украсен с червен камък. Мъжът от лявата ѝ страна носеше синя роба и имаше слабо телосложение, беше с красиво, но тясно лице и по устните му като че ли играеше полуусмивка. Но мъжът отдясно бе този, който привлече вниманието на Вейлин: внушителна брадата фигура, висок и широкоплещест, с чело сбърчено сякаш в дълбок размисъл. Лицето му досущ приличаше на едно друго, което Вейлин беше виждал.
— Това е той! — каза той и се обърна към Мъдрия мечок с разтуптяно от вълнение сърце. — Статуята от Разрушения град! Виждаш ли го?
Мъдрия мечок кимна със забележимо по-слаб ентусиазъм.
— Тази история известна на Мечия народ — каза той. — Хора от голяма лодка донесли смърт на леда.
— Да. — Асторек продължи нататък и факлата му разкри сцена на опустошение — селище също като онова, което току-що бяха напуснали, само че осеяно с трупове. — Те дошли с мир, искали да търгуват съкровища срещу знание. Не водели със себе си воини, не проявявали насилие и все пак донесли смърт. Голяма болест, която поразила всяко посетено от тях селище, докато трите племена се стопили до жалки остатъци.
Светлината на факлата разкри отново жената, този път сама. Лицето ѝ беше изобразено в профил, сведено и покрусено. Ръцете ѝ бяха вдигнати към лицето, окървавени от пръстите до китките.
— Жената ни спасила — каза Асторек. — Не е съвсем ясно как, но тя дала кръвта си и това ни спасило, болестта отстъпила. Само че… — Той освети следващата картина, на която двамата мъже стояха над тялото на жената. Усмивката на красивия бе изчезнала, лицето му сега беше сковано от гняв, докато върху това на брадатия личеше стоическо търпение, макар че древната ръка, изобразила лика му, явно бе съзряла скръбта, която той се мъчеше да прикрие.
— Високият мъж взел голямата лодка и отплавал — каза Асторек. — Но другият останал, тъй като не искал да се отдели от тялото на жената. Отказал да го предаде на леда, както е обичаят. После… — Светлината разкри някакъв сенчест силует: мъж, теглещ шейна през снежна буря. — После той откарал тялото ѝ на север, когато дошла зимата, и очите на ледения народ не са го виждали повече. Но… той ни оставил дар.
Асторек млъкна и се взря във Вейлин с изражение, в което се смесваха неохота и благоговение.