Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Баща ми ви поздравява с добре дошли — предаде Асторек. — Той е водачът тук. На вашия език името му означава Китоубиеца.
— Благодаря му за неговото гостоприемство — отвърна Вейлин и забеляза, че за разлика от Многокрилата, шаманът трябваше да преведе думите му на глас на вожда на Вълчия народ.
Китоубиеца удостои Вейлин със същия внимателен оглед като жена си, макар че лицето му беше много по-дружелюбно.
— Той казва, че е странно, когато една стара приказка придобива плът — преведе Асторек.
Вейлин понечи да поиска разяснения, но Китоубиеца вече бе отминал нататък, за да се приближи към Мъдрия мечок с разтворени обятия. Те се прегърнаха и си размениха поздрави на езика на ледения народ, в който Вейлин все още не откриваше никакъв смисъл, въпреки че го слушаше от седмици.
— Мислехме, че Мечият народ е напълно заличен — обясни Асторек. — Баща ми се радва да види, че сме грешали.
— Те воюваха с воларианците — каза Вейлин. — Бяха изтласкани през леда, за да намерят убежище в нашите земи. Виждам, че с вашия народ не е така.
Лицето на Асторек помрачня и Вейлин забеляза съчувственото трепване на Кирал, което го накара да се зачуди каква ли нотка долавя тя в песента си.
— Ние също водихме война — каза воларианецът. — Беше грозна, но кратка.
Селището се намираше на миля нагоре по брега. Вместо да разчисти гората, Вълчият народ бе устроил дома си сред дърветата. Те бяха предимно борове, смесени с брези, високи и достатъчно силни да поддържат мостчетата, изградени между тях, и клоните им бяха щедро накичени с въжета и стълби. По-големите жилища се намираха на земята, дървени конични структури, отчасти покрити с мъх и струпани около дърветата, сякаш са порасли в сянката им като гигантски гъби. Гостите бяха отведени до най-голямата постройка — внушителна кръгла сграда, построена около най-високото дърво, чийто дънер стърчеше от центъра на дървения под и се издигаше през покрива. Отвътре бе обзаведена с множество ниски маси, но без столове: Вълчият народ имаше навика да седи върху купчини кожи, които при нужда се пренасяха от къща в къща. Когато въведоха Вейлин и останалите, пространството вече бе започнало да се изпълва с множество хора. Асторек ги насочи към група маси, наредени около централното дърво.
— Това ли е съвещателната ви зала? — попита Вейлин, като се настани върху една от купчините кожи с Дарена до себе си. — Мястото, където се взимат решения — уточни той в отговор на объркания поглед на младия воларианец.
— Решения. — Асторек се засмя тихичко и хвърли поглед към човека, когото бе нарекъл свой баща и който в момента заемаше мястото си, като махна на Мъдрия мечок да отиде при него. — Всички решения са били взети много отдавна. И то не от нас.
Преди Вейлин да успее да попита още нещо, Алтурк се отпусна срещу него и промърмори:
— Моят народ досега щеше да ни е нахранил. Или убил. — Сентарският боен вожд беше загубил тегло по време на прехода, като всички тях, но докато другите се бяха възстановили до голяма степен през последните дни, при него пораженията от леда, изглежда, се задържаха. Лонакските мъже не си пускаха бради и лицето му изглеждаше мършаво като череп, върху някога голата му глава стърчаха рошави кичури черна коса, а мускулите на ръцете му вече не бяха толкова големи. Дълбоката мъка, която Вейлин бе забелязал у него в планините, също не се беше разсеяла и той се зачуди дали Алтурк умишлено не се е вкопчил в нея, оставяйки скръбта да го стопи, може би с надеждата, че ледът ще свърши онова, което битките не са успели.
— Би трябвало да се радваш — каза Дарена на лонака. — Сега имаш да разказваш най-великата история, като се прибереш вкъщи.
— Алтурк никога не споделя разкази край огъня — рече Кирал. — Макар сестра ми да казва, че веднъж имал история, която би засрамила всички останали. Защото Алтурк, както потвърждава самата малеса, веднъж чул гласа на един бог.
Алтурк удари с ръка по масата, изръмжа нещо на собствения си език и изгледа свирепо Кирал. Вейлин се приготви да стане и да я защити, но ловкинята само се усмихна, срещна погледа му без никакъв страх и каза на лонакски нещо, което после побърза да преведе за Вейлин и Дарена:
— Една неразказана история е прахосано богатство.
Не след дълго донесоха храна, дървени подноси, отрупани с печени меса, а също и купи с ядки и горски плодове.
— На вкус е като тюленското — отбеляза Алтурк, след като отхапа голям залък месо. — Ама не толкова жилаво.
— Морж — обясни Асторек, като дойде да седне на масата им. — Зимно месо. Лете ядем предимно лосове. — Изгледа любопитно Алтурк и Кирал, местейки поглед между тях и Вейлин. — Вие не сте от едно племе.