Изповядвам

– Ако още ти се плаче, поплачи си.

– Благодаря за позволението – усмихна се Адриа.

– Съвсем си се размекнал.

– Много се разстроих от това, че двете майки са плели интриги срещу нашата любов, а ние се хванахме като шарани.

– Добре де. Двете майки вече ги няма и ти можеш да продължаваш да...

– Какво мога да продължавам?

– Не знам. Казвам това...

– Завиждам ти за емоционалното равновесие.

– Не се заблуждавай.

– Да, да. Вие с Текла нямате грешка.

– Не се разбирам с Льоренс.

– На колко години е?

– Той е духът на противоречието.

– Не иска да учи цигулка?

– Откъде знаеш?

– Позната история.

Адриа се замисли. Поклати глава: струва ми се, че животът е лошо устроен, каза в заключение. В неделя отиде да се разсее из сергиите на пазара „Сант Антони“, както пияницата налита на пиенето, и уж случайно се отби при Морал, а той му направи знак да го последва. Този път ставаше дума за първите десет листа от ръкописа на романа „Рьоне Мопрен“ от братя Гонкур, изписани с равен почерк, с няколко поправки в полето, който според твърдението на Морал принадлежал на Жул дьо Гонкур.

– Вие разбирате ли от литература?

– Аз продавам разни неща: книги, картички, ръкописи и дъвки „Базука“, не знам дали ме разбирате.

– Ама откъде, по дяволите, ги вадите?

– Дъвките ли?

Хитрецът Морал не ми каза по каква схема работи. За него мълчанието означаваше сигурност и гаранция, че неговото посредничество винаги ще бъде нужно.

Купих страниците на братя Гонкур. И само за няколко седмици се появиха, сякаш ме бяха очаквали, ръкописи, отделни страници от Оруел, Хъксли и Павезе. Адриа купи всички, въпреки че на теория се въздържаше да купува заради самото купуване. Но не можеше да изпусне осми февруари не знам коя си година от Il mestiere di vivere309, хвърчащ лист, където се разказваше за жената на Гутузо310 и за надеждата да живееш с жена, която те очаква, спи с теб, топли те, винаги е до теб и ти вдъхва живот, моя Сара, ти не си до мен и никога няма да бъдеш. Как можех да кажа „не“ на този лист? Сигурен съм, че Морал забелязваше треперенето и определяше цената според неговата сила. Убеден съм, че е много трудно да се откажеш да притежаваш оригинали на текстове, които те изваждат от равновесие. Изписаният лист хартия, почеркът, жестът и мастилото, материалният елемент, в който се въплъщава духовната идея и се превръща в произведение на изкуството или в универсално философско съчинение; текстът, който прониква в читателя и го преобразява. Невъзможно е да кажеш „не“ на такова чудо. Затова не се замис­лих, когато Морал в качеството си на посредник ми представи един човек, не разбрах как се казва, който продаваше на невъобразима цена две стихотворения от Унгарети: Soldati и San Martino del Carso311, стихотворение, в което се разказва за едно село, разрушено от войната, а не от хода на времето. È il mio cuore il paese più straziato312. И моето, скъпи Унгарети. Каква тъга, каква мъка, каква радост е да можеш да притежаваш листовете хартия, които авторът е използвал, за да превърне в произведение на изкуството първото прозрение. Платих колкото ми поискаха, почти без да се пазаря, и тогава Адриа чу сухо плюене на земята и се огледа.