Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Няма проблем, Вик. Обади се на Кени Кок от „Майерсън“; той ще купува от теб пакет от петдесет хиляди акции през няколко часа.
Виктор ми благодари, а аз окачих слушалката, после веднага се обадих на Кени Кок, чиято съпруга Филис ме бракосъчета преди време, и му казах:
— Покварения Китаец ще ти се обажда през няколко часа да ти продава по петдесет хиляди акции от ти знаеш коя компания — вече бях споделил плана си с Кени и той много добре знаеше, че водя тайна война срещу Китаеца, — затова вземи да продадеш още петдесет хиляди акции сега, преди да сме купили неговите. И продължи да продаваш пакети от петдесет хиляди акции горе-долу на всеки час и половина. Продавай ги чрез скрити сметки, та Виктор да не усети кой им е източникът.
— Няма проблем — отвърна Кени Кок, който беше главен брокер на „М. Х. Майерсън“. Току-що бях докарал на фирмата му десет милиона долара от едно първично публично предлагане, така че не беше в състояние да ми налага някакви ограничения. — Друго има ли?
— Това е всичко — рекох. — Но продавай малки пакети — пет до десет хиляди акции. Нека си мисли, че идват от случайни продажби на късо. — Крушка! Нова идея! — Всъщност продавай колкото си искаш на късо и от вашата фирмена сметка, понеже курсът на тия акции ще спадне до шибана нула!
Окачих слушалката, после слязох до тоалетната да му шмръкна някоя и друга магистралка. Нима не си ги бях заслужил след достойното за „Оскар“ изпълнение с Виктор? Ни най-малко угризение на съвестта не чувствах във връзка с възхода и падението на „Дюк Сикюритийз“. През последните няколко месеца Покварения Китаец напълно беше утвърдил репутацията си. Крадеше брокери от „Стратън“ под предлог, че им било писнало да работят на Лонг Айлънд; продаваше обратно всички акции, които получаваше от новите емисии на „Стратън“, и, естествено, отричаше да го е правил; най-открито плюеше Дани и го наричаше „оня льольо“, който не бил в състояние да ръководи „Стратън“.
Така че това му беше възмездието.
В банята престоях по-малко и от минута, през което време поех четвърт грам кока на четири яки шмъркания. Докато се качвах обратно по стълбите, сърцето ми тупкаше по-бързо от заешко, а кръвното ми бе по-високо от това на пациент, изкарал сърдечен удар, и ми беше адски гот. Мозъкът ми работеше на максимални обороти и бях господар на положението.
На горния край на стълбището се озовах отново пред огромния колкото дирижабъл гръден кош на Връх Алфредо.
— Пак те търсят по телефона.
— Нима? — рекох, мъчейки се да не стържа със зъби.
— Мисля, че е жена ти.
Божичко! Графинята! Как го прави тоя номер? Набарва ме всеки път, когато върша някоя пакост! Макар че, предвид факта, че аз постоянно вършех пакости, по закона на вероятностите трябваше да ме издавя всеки път, щом ме потърсеше.
Отидох до бара с провесена глава и вдигнах телефона. Налагаше се да блъфирам, за да не ме усети.
— Ало? — рекох неангажиращо.
— Здравей, сладур. Окей ли си?
Дали съм окей? Що за прям въпрос! Тая, моята Графиня, никак не си поплюва.
— Да, миличко, много съм добре. Обядваме със Стив. Какво има?
Графинята въздъхна дълбоко, после каза:
— Имам лоша новина. Починала е леля Патриша.
Глава 28.
Обезсмъртяване на покойните
Пет дена след смъртта на леля Патриша отново бях в Швейцария, в облицованата с ламперия всекидневна на майстор-фалшификатора — уютно местенце на двайсетина минути път от Женева, някъде из швейцарската провинция. Току-що бяхме приключили с неделния обяд и съпругата на майстор-фалшификатора, която за себе си бях кръстил госпожа Майстор-Фалшификаторова, веднага беше заредила стъклената масичка с куп разнообразни угояващи десерти — страхотен избор от швейцарски шоколади, френски сладкиши, оризов пудинг и лепкави сирена.
Бях пристигнал преди два часа и исках незабавно да се захванем с деловите въпроси, но майстор-фалшификаторът и жена му настояха да ме натъпчат първо с толкова швейцарски вкуснотии, колкото можеха да изпозадавят цяло котило швейцарски планински песове. Сега семейството седеше насреща ми, опънали се на два кожени фотьойла. Бяха в еднакви на цвят сиви анцузи, които според мен ги караха да приличат на два рекламни дирижабъла на фирмата „Гудиър“, но като домакини нямаха грешка, а бяха и ужасно добросърдечни.
След удара и последвалата кончина на леля Патриша с Роланд бях разговарял само веднъж, и то накратко, от автомата в Центъра за конна езда „Голд Коуст“ — все не ми вървеше, когато ползвах автомата в „Бруквил Кънтри Клъб“. Той ми каза да не се притеснявам, тъй като щял всичко да уреди. Но отказа да обсъжда подробности по телефона — напълно разбираемо, предвид естеството на взаимоотношенията ни.