Вълка от Уолстрийт

Носът на Тони потръпна два пъти, после той си отиде, вероятно запътен към кварталния клуб за общуване надолу по улицата, където, докато си пие еспресото, ще поръча убийството на Стив.

Седнах и мрачно поклатих глава:

— Какво ти стана бе, мама му стара? Никой не смее да го нарече Твърдия Тони! Никой! Направо се пиши умрял, разбра ли ме?

— За какво говориш? — попита безхаберно Обущаря. — Той много ми се зарадва, нали? — После нервно килна глава настрани и добави: — Или аз нещо тотално не схващам, а?

Точно в този момент до масата дойде огромният колкото планина метр-д’отел Алфредо.

— Търсят те по телефона — рече Връх Алфредо. Можеш да се обадиш от онзи до бара. Сега там е тихо. Никой няма наоколо. — И ми се усмихна.

О-о! Значи мен ме държат отговорен за действията на приятеля ми. Явно за мафията това е нещо сериозно, неразбираемо в нюансите му за еврейче като мен. Явно щом съм довел Обущаря в този ресторант, аз негласно съм се явил негов гарант и сега ще трябва да понеса последствията от неговото невъзпитано поведение. Усмихнах се на Връх Алфредо и му благодарих. После помолих да ме извинят и се отправих към бара — или, евентуално, към хладилника с говеждите трупове.

Когато стигнах до телефона, спрях и се огледах.

— Ало? — попитах скептично, тъй като не очаквах да чуя нищо, освен сигнала за набиране, а после да усетя гаротата около врата си.

— Здрасти, аз съм — каза Джанет. — Много особено ми звучиш. Какво става?

— Нищо, Джанет. Какво искаш? — Тонът ми бе малко по-остър от обичайния. Вероятно ефектът от куалуда отслабваше.

— О, извинявай, че съм жива! — рече чувствителната.

С въздишка:

— Какво искаш, Джанет? Имам си малко неприятности в момента.

— На телефона е Виктор Уонг и казва, че те търсел по спешност. Обясних му, че си на обяд, но той каза, че ще чака, докато се върнеш. Според мен той е един пълен задник.

Кой — те — пита — за — шибаното — ти — мнение — Джанет?

— Добре, включи го — рекох и се ухилих на собственото си отражение във венецианското огледало зад бара. Дори нямах вид на надрусан. Може и да не бях надрусан. Бръкнах в джоба, извадих един испански куалуд, погледнах го за част от секундата и го глътнах — без вода.

Изчаках да чуя обзетия от паника глас на Покварения Китаец. От една седмица насам му играех на късо и „Дюк Сикюритийз“ си оставаше затънала до уши в притежаваните от нея акции. И при този порой от акции на борсата Виктор ме молеше за помощ, каквато бях готов да му окажа… по моему.

В този миг дочух гласа на Покварения Китаец. Поздрави ме радушно и започна да ми обяснява как притежавал вече повече акции на една конкретна компания, отколкото съществували физически. Защото цялото публично предлагане съдържало само милион и половина акции, а той в момента притежавал милион и шестстотин…

— … и продължават да се сипят — рече Говорещата панда, — та изобщо не мога да си го обясня как е възможно. Знам, че Дани ме прееба, но и неговите акции вече трябва да са свършили!

Китаецът звучеше безкрайно объркан, тъй като не подозираше за специалната ми сметка към „Беър Стърнс“, чрез която можех да продавам толкова акции, колкото душата ми иска, независимо дали ги притежавам, или не и дали мога да ги взема назаем, или не. Една такива специална сметка се нарича „първокачествена брокерска сметка“ и ми даваше правото да осъществявам сделки чрез всяка брокерска фирма на света. Тоест Китаеца нямаше начин да разбере кой точно продава акциите.

— Успокой се — рекох му. — Ако имаш проблеми с капитала, Вик, аз съм насреща, Вик — сто на сто. Ако имаш нужда да ми продадеш триста или четиристотин хиляди акции, само ми кажи.

Точно с толкова бях на късо в момента, но при по-високи курсове, така че ако Виктор беше достатъчно тъп да ми ги продаде, щях да направя яка печалба, след което щях да се извърна и отново да ги продам на късо. Когато приключех, акциите щяха да се продават вече за центове, а Китаеца щеше да продава пелмени на Мот Стрийт.

— Да — каза Говорещата панда, — точно за такова нещо исках да те помоля. — Капиталът ми привършва, а курсът вече падна под пет долара. Не мога да си позволя да го оставя да продължи да пада.