Вълка от Уолстрийт

Божичко! С какъв подлец се бях хванал! Той да не би да си мислеше, че сега ще го зауважавам повече? Но с нищо не реагирах.

— Честно казано — рекох му, — никак не съм щастлив от начина, по който Дани ръководи. Когато става дума за държане на пакети с акции, не пада по-долу от Слюнчо. По времето, в което напуснах „Стратън“, фирмата дължеше по акции на къса позиция някъде към два-три милиона долара. Сега е горе-долу на нула. Пълен срам, да му ебеш майката. — Кимнах мрачно с глава. — Вярно, „Стратън“ печели в момента повече пари от всякога и това е неминуемо при наличието на дълги позиции. Но то същевременно прави Дани уязвим. Както и да е — свих рамене. — Омръзна ми все за това да мисля. Но все пак не мога да го изключа от играта.

— Надявам се, че не ме разбираш погрешно — рече Стив. Така ли? А как да те разбирам, шибано подло копеле! — но все пак аз и ти сме двамата, които ще посветим следващите пет години на изграждането на тази компания. А знаеш, че и Брайън и Алън никак не са очаровани от Дани. Нито пък Лоуенстърн и Бронсън64. Така поне разправят. Рано или късно, ще трябва да ги пуснеш сами да се оправят. Те пак ще са ти верни, но искат да търгуват за себе си, без да имат нещо общо с Дани.

В този миг видях да идва към масата ни Тони Федерики в своя екип на майстор-готвач и с кана кианти в ръка. И станах да го поздравя.

— Здрасти, Тони, как си? — Пречукал ли си някого напоследък? — помислих си. Посочих Стив: — Тони, запознай се с много добър мой приятел. Казва се Стив Мадън. Съдружници сме в една компания за обувки в Уудсайд.

Стив моментално рипна от стола си и с най-сърдечна усмивка рече:

— Ей, Твърдия Тони! Тони Корона! Чувал съм за теб! На Лонг Айлънд израснах, но и там всеки е чувал за Твърдия Тони! Радвам се да се запознаем. — И Стив протегна ръка към новия си приятел, Твърдия Тони Корона, който страхотно ненавиждаше този си прякор.

Е, има сума ти начини за умиране, вероятно става дума за един от тях — мина ми през ума. Може пък Тони да е така мил да окаже на Стив честта да не му откъсва ташаците, та да ги погребат заедно с него.

Наблюдавах как кокалестата бледа китка на Майстора Обущар увисна безцелно във въздуха в очакване на друга ръка, която никъде не се виждаше. После погледнах лицето на Тони. Той май се беше усмихнал, макар това да бе от ония усмивки, с които някой надзирател-садист пита осъдения на смърт затворник: „И какво ще желаете за последната си вечеря?“

Най-сетне Тони протегна ръка, макар и отпуснато:

— Да, и на мен ми е приятно — рече Тони атонално. А двете му тъмнокафяви очи бяха като два смъртоносни лъча.

— Ама толкова се радвам, че мога да се запозная с Твърдия Тони — каза все по-умрелият Обущар. — Само хвалби бях чувал за този ресторант, а сега имам намерение вече често да идвам. Ако ми трябва резервация, нали е достатъчно да им кажа, че се обажда един приятел на Твърдия Тони Корона, а?

— Окей! — рекох с нервна усмивка. — Стига приказки, ами дай да се залавяме за работа. — После се извърнах към Тони и му казах: — Благодаря ти, че дойде да ни кажеш здрасти. Както винаги, приятно ми е да те видя. — И забелих очи и поклатих глава, все едно: „Не обръщай внимание на моя приятел — страда от синдрома на Турет.“